Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Този път телтите бяха по-сдържани, все се споглеждаха, но отбягваха да срещнат очите Каран. Тя разбираше, че не знаят как да тълкуват появата й. Миналата година не се различаваше особено от тях — притежаваше само взета назаем набедрена превръзка. Сега сигурно им се струваше, че е прекалено богато облечена и положението й в света ги разделяше прекомерно.
Хрумна й нещо. Набързо смъкна палтото, ризата, ботушите и чорапите, нави крачолите на панталона до коленете и пак седна на голите дъски, макар и притеснена. Голата и кожа настръхна. Питаше се какво ли ще направят телтите.
А те запляскаха с ръце и започнаха да я прегръщат. После пиха от нейния чай с портокалови кори и подправки — чаша след чаша чак до здрач. Запалиха две мънички лампи.
Отдъхваше си сред тези хора, които нищо не очакваха от нея. Преди да усети, вече бърбореше със своите приятели за какво ли не — и за важни, и за незначителни неща, защото сега по-лесно разбираше говора им.
Един от по-младите мъже изтича навън и скоро донесе голяма черна бутилка, запечатана с восък. Каран подаде ножа си и всички телти го разгледаха възхитени. Остъргаха восъка и го прибраха, после сипаха в чашите за чай по малко от гъстата, млечнобяла течност.
Каран се взря нерешително в своята чаша. Това питие явно беше от по-силните и щеше да и замае главата. Клуфер, седнала срещу нея, вдигна чашата си, другите последваха примера й извикаха мощно нещо като „Каранда!“ и изляха напитката в гърлата си.
— Каранда! — провикна се Каран и също изгълта всичко на един дъх.
Питието се оказа страховито — много горчиво, парещо и наситено със спиртни изпарения, а и така залютя чак в носа, че напомняше за горчица. От очите й бликнаха сълзи. Всички се разкикотиха.
Телтите след минута-две наляха втори път. Докато се опомняше и от тази глътка, Каран се облегна на стената, раменете й опираха в други топли рамене от двете страни.
Чудеше се на телтите. Какво ли искаха от живота? Мечтаеха ли да се отърват от пристанищния град? Не знаеше дали няма да е нелюбезно да ги попита. Питието сякаш пулсираше във вените й. Унасяше се и май щеше да заспи, ако дъските под задника й не бяха толкова мокри и студени.
— Каранда? — предложи й пак Клуфер.
Каран поклати глава с усмивка и без да се обидят, домакините запушиха бутилката с дървената тапа.
Свариха още чай от остатъците в кесийката. Каран изпи чашата с радост, защото замръзваше. Ставаше късно. Клуфер я хвана за ръка и я отведе в спалното помещение, където всички се приготвяха за сън.
У Каран се събуди сянка на предишната паника, защото помнеше как бе треперила тук на влажните водорасли. Но това беше минало. Телтите свалиха набедрените си превръзки, изпраха ги и ги провесиха да съхнат. Каран смъкна панталона и постъпи като тях. Един от мъжете й посочи купчината одеяла, изплетени от водорасли — предлагаше й почетното място. Тя се пъхна под едно одеяло и всички се настаниха около нея.
По средата беше приятно топло, макар че трудничко свикваше с острия дъх на рибено масло, с което те мажеха косите си. Питието най-сетне я потопи в дълбок сън.
Два пъти се стряскаше през нощта от кошмарите. Дружески ръце обгръщаха раменете й и я галеха по косата, за да прогонят страха, вината и безсилието. По-късно се събуди пак и лежа дълго с отворени очи. От всяко движение водораслите шумоляха. На който му станеше студено отвън, се провираше където имаше местенце между телата и всички пак заспиваха.
Сутринта тя се събуди умиротворена и спокойна, както не се бе случвало от месеци. Благодари на домакините и облече дрехите си. Но те не я пуснаха да си тръгне без подарък. Донесоха от най-хубавите си фигурки, резбовани от дърво, и я умоляваха да си избере. Каран си взе мъничко смеещо се дете, което си играе с раче. Малко й домъчня, че никога няма да види своя рожба да се весели така.
Но тя също искаше да им остави дар, равен на техния. Една-единствена от вещите й подхождаше — чудесният нож, който Малиен й подари вместо загубения в Катаза. Той бе изкован от най-яката аакимска стомана. Поднесе го на телтите и те приеха със смях, сълзи и прегръдки.
Каран побърза да си отиде, защото знаеше, че Лиан сигурно е пощурял от тревога за нея. Съзнаваше какъв е най-скъпоценният дар от гостуването при телтите. Те винаги се подкрепяха и утешаваха помежду си. Помнеше как се опълчиха на хлуните миналата година, когато искаха да я прогонят от пристанищния град. Изобщо не си ги представяше да се уплашат от последиците на някое свое решение. Трябваше да постъпва като тях. Олекна й неописуемо, когато проумя това.