Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Все пак май силните на деня решиха, че нейното участие в злополучния поход е достатъчна разплата — нито Мендарк, нито Игър поискаха да се възползват отново от дарбите и. Игър не и прости за провала, но Мендарк се държеше по-благо отвсякога, просто напук на вековния си враг.
По някое време Каран осъзна, че е дошла при огромните стари кейове. Тръгна по пристана с надеждата да зърне Пендер, но и след часове не откри никъде „Хлапето“, а хората по доковете не знаеха къде може да е капитанът на кораба с това име. Каран бе попаднала в неподходяща част от пристанището — тук по-големите морски съдове разтоварваха стоки от Крандор и по-далечни страни. Ней се вървеше цяла левга до другия край в този силен дъжд.
Рече си, че бездруго Пендер е предпочел да се приюти в някоя кръчма, щом денят е такъв. Ала как да го намери в стотиците моряшки свърталища?
Мина край мърляво пазарче, побрало петдесетина сергии, но купувачи се мяркаха рядко. Спря пред търговка на подправки и си купи чай с портокалови кори. Дребната женица, нанизала десетки гривни от сребърен филигран на едната си мургава ръка, я погледна засмяна и добави още една щипка чай в кесийката на кантара.
— Хубав ли е чаят? — попита Каран.
— Ъхъ — потвърди търговката с ослепителна усмивка, показала повече злато, отколкото зъби. — Хубав чай. Много хубав.
При друга сергия Каран си избра голямо парче пчелна пита. Отчупи едно крайче и го пъхна в устата си, докато вървеше нататък по пристана. Восъкът омекна в устата й, усети прекрасния наситен вкус на мед. Каран предъвкваше восъка и си мислеше, че в Туркад не си е на мястото. Лиан сигурно и в момента ровеше в архивите. Не и се връщаше в стаята, за да се налива с чай сама.
Някак ненадейно осъзна, че е в подножието на стъпалата, по които двамата с Шанд бяха избягали от войниците на Игър миналата година. Помнеше всяка крачка от онази отчаяна борба с безумието и пълната безпомощност. Нямаше намерение да продължи нататък, но неусетно тръгна по хлъзгавата площадка, като заобикаляше поизгнилите греди и дъски. Загледа се във великанските подпори на пристанищния град. По намазаното с катран дърво лепнеха миди и водорасли. Влезе още по-навътре във вонящия сумрак, но спря стреснато. Двама дългурести, облечени в роби хлуни — господарите на това странно място — се взираха изпитателно в нея.
Тогава тя се боеше от тях. Имаше защо — войната бе застрашила и техния живот. Оттогава обаче многоетажните кейове се бяха върнали в привичното русло на всекидневието си. Неочаквано за самата себе си тя реши какво иска да направи.
Протегна ръце с дланите нагоре и изрече бавно и отчетливо:
— Дойдох да се видя с телтите! Името ми е Каран.
Пазачите я гледаха безизразно. Внезапно се сети, че в пристанищния град може би има хиляди телти. А и нали тогава косата й бе боядисана черна? Как се казваше онази млада жена, която се държа толкова мило с нея?…
— Искам да се видя с Клуфер от телтите. Бях тук с Шанд преди година.
Не личеше имената да означават нещо за тези двамата. Все пак я хванаха за ръцете, без да се държат грубо, и я поведоха към голямата, облицована с дъски стая, където я бяха разпитвали и тогава. Наложи се да почакат, но накрая тя застана пред двамата възрастни хлуни, отново седнали на своите столове от червен кедър.
— Шанд е мой приятел — обясни на старейшините. — Аз съм Каран Фърн от Банадор.
Този път никой не криеше, че я познават, но щом изслушаха молбата, я изгледаха с недоумение. Дали никой никога не навестяваше телтите?
— Коя е Клуфер?
Тя с досада изписа името с намокрен пръст по стената. Мъжът го произнесе тихичко и се разкикоти.
— Аа, Клуфер — изрече той с друго произношение.
Жената се усмихна с изопнати устни и даде знак на хлуните, които я доведоха. Те тръгнаха пред Каран по влажните гниещи коридори и проходи, накрая й посочиха стая като много други наоколо — просто кутия от неодялани греди, чийто под приливът наводняваше, затова имаше издигната площадка с половин дузина бурета и купчини медузи. Там се трудеха десетина телти — нисички, стройни, с бледа кожа, тъмни коси и широки носове. И мъжете, и жените носеха само набедрени превръзки от вехт плат. Те обаче често се усмихваха въпреки наглед твърде нерадостния си живот.
В ноздрите на Каран веднага проникна острата миризма на отделено настрана, негодно за храна желе от медузи. Всички се обърнаха и я зяпнаха. Не я познаха.
— Аз съм Каран — напомни им тя.
Извади кесийката с чай и восъчната пита, поднесе им ги като подарък. Щом чу гласа и, Клуфер се ухили до ушите. Всички зарязаха работата, измиха се в морската вода и един по един стиснаха дланите й между своите. Младият мъж, когото Каран помнеше като любим на Клуфер, отиде да запали мангалчето.