Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Може би целият ни подход към това е погрешен. В Неапол например открихме онова, което търсехме, в църквата „Сан Лоренцо Маджоре“. Сигурно и в Рим си имат църква „Сан Лоренцо“, нали?
Тук той бързо вдигна глава и извика възторжено:
— За това вече мога да бъда абсолютно сигурен, тъй като именно град Рим е мястото на мъченичеството на свети Лоренцо!
— Той е умрял тук? — възкликнах изненадано. Защото след обучението на монахините по Свето писание и житията на светците бях останала с впечатлението, че всичките те са живели на места все из Светите земи, а не в градовете, които кръстосвам и аз.
— Разбира се! — блеснаха със син огън очите на брат Гуидо. — При това близо до Вила Боргезе, недалече от Пантеона! Там дори има параклис, съдържащ скарата, върху която той е бил изпечен!
— Те са го изпекли? — облещих се аз. Винаги съм смятала мъченичеството за благороден, макар и крайно глупашки акт, но никога досега не бях допускала, че един светец може да бъде сготвен като пуйка за Юл.
— Точно така. Не знаеш ли легендата? — заблестяха още по-силно очите му и по лицето му се изписа блаженство — брат Гуидо беше отново монах. — Отмъстителните римляни го поставили върху огромна скара, докато плътта му не започнала да цвърчи. А после, тъй като бил изключително храбър и издръжлив, свети Лоренцо казал: „Вече можете да ме обърнете на другата страна — от тази се опекох!“
Без да искам, се разсмях, но после побързах да се овладея.
— Извинявай — смотолевих. — Но ми стана смешно.
— Разбира се — едва скри усмивката си монахът. — Но това само идва, за да покаже, че слугите Христови не могат да бъдат изтребени толкова лесно!
— Ясно! — скочих на крака. — Тогава какво чакаме? Да тръгваме и да потърсим това място — Вила Боргезе!
— Не става.
— Защо?
— Защото, макар и добро предположение, не е правилното. Свети Лоренцо няма нищо общо с думите „седмото слънце“. Ние с теб може да мислим твърде често чрез средствата на Бога и житията на светците, обаче тук, в Рим, всичко е различно. Не чу ли тази вечер дон Феранте? Сега господстват старите богове! Значи търсим както старите богове, така и старите методи на действие. Затова, колкото и да не ни е приятно, трябва да насочим мислите си към езическото, дори първичното, а не към християнското!
Схванах какво иска да каже и отбелязах:
— Защото тук дори кралят е различен!
— Какво искаш да кажеш? — попита брат Гуидо, макар да имах усещането, че и той е на същото мнение.
— Ами, например в Неапол той едва ли не проповядваше Евангелието на банкета си, говореше за Христос и за звездата, и за неговата дървена скулптура на Рождество. С други думи — чист и непорочен и по-голям светец и от папата, че и от теб! А после, тъкмо когато излизахме от града — спомняш ли си, точно след земетресението? Та той каза, че тези, които са разтресли земята, са старите богове. А вече тук, в Рим, всичко се върти около римляните и езичеството и силата на Слънцето!
— Ти си напълно права — изрече бавно той и кимна. — Възможно ли е обаче чрез онези негови християнски изявления в Неапол той просто да е искал да ни насочи към църквата, за да видим флотата? Спомена Христос на Голгота…
— Който ни сочи пътя! — извиках възторжено.
— И всъщност точно така открихме и вратата, отвеждаща ни към подземната флота — седмата спирка на кръста, последното пътуване на Христос към Голгота, изрисувано на стената на църквата „Сан Лоренцо Маджоре“!
— Обаче тук се интересува повече от слънцето, от луната, от сезоните…
— Води ни да видим затъмнението…
— Даже и гатанката му споменава слънцето…
— Сол Инвиктус! — провикна се победоносно брат Гуидо. — Медальонът на Венера от „Пролетта“! Слънцето! А онова писмо на Марсилио Фичино, което ти си спомни в Пантеона — допълни с гордост, — знаеш ли как гласи изцяло?
„Слънцето осветява със светлината си всичките ни намерения. И накрая Венера, с нейната приятна красота, винаги украсява онова, което е било намерено.“
Вече всичко си идваше на мястото. Венера бе образът, зад който се криеше Рим, тя носеше слънчев медальон. Значи бяхме на прав път!
— Дай сега да го обмислим по-внимателно! — извиках. — Та значи, кралят ни води в някаква църква…
— Която някога е била езически храм… — Думите ни се стрелкаха толкова бързо, че буквално се надпреварвахме да се довършваме.