![Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/6/kolekcionert-na-tatuirovki-calibre-2-42-0-download.jpg)
Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #11
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]». Краткое содержание книги:
- Работили сте заедно, а?
- Да.
- Добре ли се познавахте?
„Бъди смел“ - каза си Пуласки.
- Да. Доста добре.
Погледът му казваше: „Защо, теб какво те интересува?“ Спомни си всичко, което можа за престъпленията, които бе организирал Часовникаря. Не възнамеряваше да се представя като съучастник на убиеца, а само да намекне, че е участвал в някои тайнствени машинации - колкото да възбуди интереса на всеки, който би искал да се докопа до нещо от започнатите начинания на Логан.
Контейнери, пратки, вътрешна информация.
По-малко е повече, повече е по-малко.
Разговорите стихнаха. Пуласки долови класическа музика от скрити в стената колони. Не я беше чул досега.
За да поддържа разговора, изрече:
- Колко тъжно.
- Но е облекчение - отбеляза едната жена.
Облекчение - да, вероятно. Да умреш от сравнително бърза и безболезнена смърт, вместо да прекараш остатъка от живота си в затвора, сигурно беше избавление.
- Преди две-три години, когато работехме заедно, изглеждаше здрав – продължи той.
Дори имаше снимка на Логан от онова време и убиецът наистина изглеждаше здрав като бик.
Хората отново го изгледаха.
- И толкова млад - добави полицаят под прикритие.
Тук нещо не беше наред. Но по-възрастният от присъстващите се наведе към Пуласки и докосна ръката му. Усмихна се:
- За мен, да, беше млад.
Посетителите бавно започнаха да излизат. Единият вече беше вън.
За да вземе пистолета си?
Нещата не вървяха добре. Пуласки отново се обърна към възрастния мъж, но преди да каже нещо, друг глас се намеси. Тих, но решителен:
- Извинете, господине?
Пуласки се обърна. Някакъв здравеняк с тъмен костюм го гледаше вт ренчено.
- Може ли да поговоря с вас за момент?
- С мен ли?
- Да, с вас.
Здравенякът подаде ръката си - много голяма, мазолеста ръка - но не за да се ръкуват. Посочи към вратата и коридора наляво.
- Вие сте?
- Стан Валенса.
Пуласки му подаде една от евтините визитки, които собственоръчно бе направил.
Мъжагата обаче не се интересуваше от документи за самоличност. Той впи поглед в Пуласки и прошепна хрипливо:
- Господин Валенса, знаете, че има хора, които понякога посещават заупокойни служби с надеждата да изкарат нещо.
- Да изкарат нещо?
- Неща като безплатна храна на вечерята в памет на покойника или възможност да продадат застраховки или финансови програми. Понякога се появяват и адвокати.
- Наистина ли?
- Да.
Пуласки си спомни, че се очаква да играе безскрупулен тип, а вместо това му личеше, че е нервен. А последната му реплика вече бе капакът.
- Това мен какво ме засяга? - сопна се. - Кой сте вие?
- Аз съм Джейсън Берковиц. Заместник-директор. Близките на покойника намират поведението ви за подозрително. Твърдите, че сте го познавали.
- Кое е подозрително? Аз наистина го познавах.
- Твърдите, че сте работили с него.
- Не само твърдя. Наистина сме работили заедно.
Сърцето на Пуласки биеше толкова силно, че здравенякът сигурно го чуваше. Той обаче се опита да си придаде уверен вид.
- Не приличате на човек, с когото господин Ардел би работил.
- Кой?
- Блейк Ардел.
- Кой би трябвало да е това?
- Не би трябвало. Това беше мъжът, на чиято служба се натресохте.
- Натресъл? Какво искате да кажете, по дяволите? Тук съм за Ричард Логан.
Заместник-директорът примигна смутено.
- Господин Логан ли? О, боже! Страшно съжалявам, господине. Той е в „Покой“.
- Какъв покой?
- Така се казва залата отсреща. В тази зала, „Мир“, се провежда службата на господин Ардел.
По дяволите. Пуласки се опита да си спомни. Портиерът му беше казал да завие надясно. Но той бе завил наляво.
Мамка му, мамка му! Проклетата черепно-мозъчна травма. Ако трябваше да следи трафиканти на дрога, вече да е мъртъв.
„Мисли бързо!“
- Един от хората ви, не помня кой, ме насочи към тази зала.
- О, съжалявам. Моля, приемете нашите извинения. Вината е изцяло наша.
- И имената? Не бях чувал някой да дава имена на залите в погребална агенция. Трябва да имат номера.
- Да, господине, малко е необичайно. Много се извинявам. Наистина.
- Добре, няма проблем.
Пуласки се намръщи. Тръгна към другата зала, но спря, като си спомни странните изражения на близките на покойника.
- Може ли един въпрос? Казахте, че не приличам на човек, с когото този Ардел би работил. Какъв е бил?