Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

„Ох, за бога. Слез на земята. Има риск, но няма да те гръм­нат тук. Недей да се проваляш и да разочароваш Линкълн и Амелия.“

Тази проклета неувереност, колебанието. Никога нямаше да изчезнат съвсем.

Поне си мислеше, че изглежда добре за ролята. Черен кос­тюм, бяла риза, тясна вратовръзка. (За малко не сложи унифор­мената си полицейска вратовръзка, но си каза: „Луд ли си?“ Тя нямаше щамповани полицейски емблеми, но някой от при­състващите можеше да е познавал ченге в миналото.) Беше си придал запуснат вид - по настояване на Линкълн. Небръснат от вчера (което изглеждаше малко смешно, защото трябваше да се приближиш до него, за да видиш наболата руса брада), с петна на ризата и мръсни обувки. Освен това се беше упражнявал да гледа страшно.

Непроницаем, хладен поглед.

Пуласки отново надникна в погребалната зала. Стените бяха боядисани в тъмнозелено и покрай тях бяха наредени столове за четирийсет-петдесет души. По средата имаше маса с пур- пурна покривка, а върху нея - скромна урна. Посетителите бяха четирима мъже на възраст от около четирийсет и пет докъм се­демдесетте, доколкото можа да прецени. Имаше две жени - ве­роятно съпруги или приятелки на двама от мъжете. Облеклото им беше каквото можеше да се очаква - тъмни костюми и рок­ли, консервативно.

Странна работа. Бяха му казали, че няма да има поклонение или служба. Само някой щял да дойде да прибере останките.

Да, подозрително. Дали не беше клопка?

Куршум в главата?

От друга страна, ако нямаше ншцо подозрително, ако пла­новете се бяха променили, за да организират импровизирана служба в памет на Часовникаря, това би било голямо попаде­ние. Със сигурност някой, който е познавал добре Ричард Ло­ган, би могъл да даде ценна информация за покойния зъл гений.

„Добре, хайде, действай.“

Улично ченге, лошо ченге, през кишата отива на погребение.

Пуласки се приближи до един от опечалените, възрастен мъж с тъмен костюм.

-      Здравейте. Аз съм Стан Валенса.

Беше репетирал безброй пъти да казва името и да отговаря на него (бе накарал Джени да го нарича така миналата вечер), за да не пропусне да се обърне, ако някой го извика като „Стан“. Или по-лошо, да се огледа назад, ако чуе името.

Другият мъж се представи - не беше с фамилия Логан - и запозна Пуласки с още един мъж и една жена. Полицаят се по­мъчи да запомни имената им, после си каза, че не трябва да забрави да снима с телефона си присъстващите.

-      Откъде го познавате? - попита възрастният мъж и кимна към урната.

-      Работили сме заедно.

Другите примигнаха смаяно.

-      Преди няколко години.

По-младият от двамата мъже се намръщи. Като гримаса от „Семейство Сопрано“.