Призована от сенките

— Спести си го Марлоу. Аз вече знам истината. И нямам намерение да се оставя да бъда доминирана от някого.

— Знаеш каквото ти казаха — отговори той набързо. — И ще се нуждаеш от съюзници, Каси. Нито един велик лидер не е управлявал изцяло сам. Елизабет е останала в историята като велика кралица, и е била такава, но едно от най-големите й умения е било да намира квалифицирани хора, които да я съветват. Ако е била велика, то е отчасти, защото хората около нея бяха велики. Не можеш да останеш изолирана. Няма да си в състояние да работиш така. В дългосрочен план…

— Точно сега не ме интересува дългосрочния план, Марлоу. — Истината беше, че се опитвах да преживея ден след ден.

— Когато му дойде времето, ще разбереш, че ти трябват съюзници и Сенатът ще бъде там. За разлика от магьосниците, ние искаме да работим с теб, не да контролираме всяко едно от решенията ти.

— Аха. И за това ли Мирча ми е направил заклинание?

Имаше много неща, които не ми бяха ясни, но това беше кристалночисто. Проклятието не беше там, за да съветва, а за да контролира. От изражението на Марлоу, разбрах, че и той го знаеше.

— Ще намерим начин да го разрушим — обеща той. — А междувременно, Сенатът ти предлага неговата защита.

Аз завъртях очи, а Мак изсумтя.

— Да — каза той презрително — просто замени „затвор“ със „защита“ и…

— Може да вземеш предвид — продължи Марлоу плавно — че въпреки малката грешка на лорд Мирча, Сенатът те е защитавал и преди. Докато фактите водят само до едно заключение: маговете искат на трона на Пития да седне техен кандидат и няма да се спрат пред нищо, за да го видят там — а това включва и твоята смърт.

— Друга лъжа! — Мак скочи на крака.

Той изглеждаше достатъчно ядосан, че да стисне Марлоу за гърлото, но така и не получи своя шанс. Чух шумолящ звук и по-бързо, отколкото можех да мигна, корените, които ми досаждаха през целия ден, се увиха здраво около Мак. Той се опита да каже нещо, но не разбрах какво. След няколко секунди се виждаха само гневните му очи, които се подаваха от намотаните подобно на въже корени, като някои от тях бяха по-големи от ръката ми. Очевидно борбата беше безполезна, въпреки че той се опитваше.

Марлоу се намираше в подобно затруднено положение, но той беше притихнал, без да дава никакъв отпор. Забелязах, че въпреки това Марлоу беше по-силният от двамата, защо той бе овързан по-хлабаво от Мак, като корените стигаха само до гърдите му. Може би, колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-хлабаво се увиваха те. Последвах примера му, като се надявах, че те ще продължат да ме игнорират. И тогава осъзнах, че те не бяха единственият проблем.

— Ние не сме шпиони — каза Марлоу високо, очевидно на разредения въздух.

— Вие сте в нашата страна без разрешение — беше отговорът; — поради това вие сте такива, каквито кажем ние.