Мечът на Ликтора [bg]

Без да се извръща от прозореца, Осипаго каза:

— Мисля, че това е светът.

— Без съмнение Камоена може да разкрие дома си. Но пък няма значение дали го знаеш, или не. Ще ме разбереш по-лесно, ако ти кажа, че живата глава символизира разрушението. Главата, която не е жива — съзиданието. Първата се храни от втората и хранейки се, храни храната си. Някое дете би си помислило, че ако първата умре, то мъртвата, съзидателната част, ще триумфира, като направи близнака си също като себе си. Истината е, че скоро и двете ще започнат да гният.

— Както често се случва, моят приятел не се изразява ясно — каза Барбатус. — Следиш ли мисълта му?

— Аз не я следя! — гневно заяви доктор Талос, обърна се с отвращение и забърза надолу по стълбата.

— Това няма значение — каза ми Барбатус, — стига господарят му да разбира.

Замълча, сякаш изчакваше Баландерс да му възрази, после продължи; все така говореше на мен:

— Разбираш ли, нашето желание е да помогнем в развитието на вашата раса, а не да я оковаваме към някаква доктрина.

— Да помогнете в развитието на крайбрежните хора? — попитах аз.

През цялото това време водите на езерото бяха нашепвали нощните си скърби през прозореца. Гласът на Осипаго сякаш се сля с тях:

— На всички вас…

— Значи е вярно! Онова, което са подозирали толкова много мъдреци. Че нас ни направляват. Наблюдавате ни и през вековете на нашата история, които едва ли са ви се сторили повече от няколко дни, сте ни направили от диваци цивилизовани хора. — В ентусиазма си извадих кафявата книга, все още леко влажна от преживяванията ми по-рано този ден, въпреки подвързията си от промазана коприна. — Ето, нека ви прочета какво се казва тук: „Човекът, който не е мъдър, все пак е обект на мъдростта. Ако мъдростта прецени, че е подходящ обект, ще ли е мъдро от негова страна да извлече светлина от глупостта си?“ Нещо такова.

— Грешиш — каза ми Барбатус. — Вековете са еони за нас. Аз и моят приятел се занимаваме с вашата раса отскоро — от период по-кратък от твоя собствен живот.

— Тези неща живеят само двайсетина години, като кучетата — каза Баландерс. — Тонът му ми каза повече, отколкото е написано тук, защото всяка дума падаше като камък, пуснат в дълбока щерна.

— Не е възможно — казах аз.

— Вие сте делото, заради което живеем — обясни Фамулимус. — Този човек, когото ти наричаш Баландерс, живее, за да учи. Нашата грижа е той да събере древно знание — факти като семена, които да му дадат сила. След време той ще умре от ръце, които не трупат знания, но смъртта му ще донесе някаква малка полза за всички вас. Представи си дърво, чиито корени разцепват скала. То събира вода, животворната топлина на слънцето… и всички неща от живота, които са му необходими. След време умира и изгнива, като наторява пръстта, която собствените му корени са създали от камъка. И понеже сянката му вече я няма, нови семенца покълват на мястото му, и след време там, където е стояло, ще се издига гора.