Луната, която убива [bg]

И така при залез Ниджири коленичи на балкона, за да се помоли и да потърси вътрешен покой. Медитира, докато Сънната Луна изгря с целия си лик. Четирите оттенъка на светлината й успокояваха с познато дружелюбие. Най-накрая той отиде в спалнята за гости. Ехиру лежеше неспокойно сред прозирните завеси, въпреки положената на челото му изваяна във формата на морско конче джунгиса на Ниджири. Момчето разтвори завесите и приседна до него. Посегна да махне джунгисата и проследи с пръст бръчките по смръщеното чело на своя наставник. Както личеше, за любимеца на Хананджа нямаше покой и в съня. Само един път към него оставаше открит пред Ехиру. Ниджири докосна клепачите му с пръст. Той се бе провалил в изпитанието пранаж. Би било проява на милосърдие, ако го прибереше сега - много по-голяма, отколкото ако го оставеше да се събуди и да застане лице в лице с ужаса от своето престъпление. Това повеляваше дългът на Ниджири като чирак на Ехиру. Това повеляваше дългът му като Слуга на Хананджа. В Хетава вече щяха да са го изпратили... И все пак...

Ръката на Ниджири потрепери.

В Хетава Ехиру нямаше да бъде подложен на това в разгара на битка, обкръжен от хаос и врагове. Как би могло изпитание в подобни условия да даде вярна оценка за степента на неговото самообладание? Даже Ниджири уби човек - не с наркомансия, но убийството си бе убийство. И поради това, докато той се занимаваше със закрилата на една длъжница и отсрочка, вместо да помага на своя наставник, Ехиру се видя изправен пред своето най-голямо изпитание, без да има кой да се погрижи за него. Провалът бе колкото негов, толкова и на Ниджири.

- Братко... - Той отдръпна ръка, обзет от толкова силно страдание, че тежестта му бе на път да го смаже. Притиснал чело към челото на Ехиру, той плачеше безпомощно със силни и изтерзани ридания, които отекваха из всичките отредени за тях стаи, а навярно и отвъд техните стени. Но в този момент Ниджири не се интересуваше от това какво могат да си кажат за неговата скръб Сунанди или слугите й. Искаше му се само Ехиру да се събуди, да го прегърне и успокои, също както в онзи далечен ден, когато се видяха за пръв път. „Бих умрял за тебе“ - помислил си бе тогава, а се научи да убива, да обитава сънища, да танцува под звуците на своята душевна радост. Направил бе всичко, за да стане достоен за този мъж, който бе най-близко до бащата, какъвто не бе познавал никога. Най-близко до любим, какъвто би искал да има някога. Не съществуваха думи, които да опишат какво бе за него Ехиру. Дори Сестра Мелиатуа не можа да го разбере напълно. Може би бог. Много повече от онова, което Хананджа някога бе представлявала за него.