Боговете на войната [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-714-5
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Боговете на войната [bg]». Краткое содержание книги:
— Ти евнух ли си? Цял ден се чудя.
Порфирий се смая.
— Какво? Не чу ли какво ти казах?
— Чух те. Чувал съм и заплахите на доста царе през живота си. Какво значение има още една?
Порфирий зяпна.
— Цар Птолемей е бог, консуле. Ако поиска смъртта ти, нищо на света не може да те спаси.
Юлий сякаш обмисли това.
— Ще го имам предвид. Сега ме върни при хората ми в онзи чудесен дворец, който ми даде твоят бог. Благовонията тук са прекалено силни за мен.
Порфирий се поклони объркано.
— Да, консуле.
Юлий замислено крачеше по мраморния под. Дворецът, който му беше предоставен, бе по-голям и по-богат от всичко, което беше притежавал в Рим, а стаята, в която беше ял, беше една от десетките на негово разположение. Порфирий му беше осигурил роби, но след завръщането си от царския двор Юлий ги беше освободил. Предпочиташе компанията на своя Десети пред тази на шпиони и възможни убийци.
Спря при отворения прозорец, който гледаше към пристанището, и остави ветреца да охлади раздразнението му. Освен вечния огън на Фара виждаше хилядите светлини на домовете, дюкяните и работилниците. Доковете бяха пълни с кораби и товари — тъмнината не беше променила нищо. В друго настроение вероятно би се наслаждавал на гледката, но сега стисна здраво каменния перваз, без да обръща внимание на майсторството, с което бе изработен. Отначало беше впечатлен от това колко украсен е градът. Жилището му не беше изключение — стените на тази стая например бяха опасани с някаква синя керамика, покрита със златен варак. Но възхищението му бързо беше избледняло. Вероятно защото толкова дълго бе прекарал на бойното поле или защото корените му идваха от много по-семплия Рим, но Юлий вече не вървеше така, сякаш го е страх да не бутне нещо и да го счупи. Не го беше грижа за всичките тези статуетки и съдинки.
— Всъщност направо ме изгониха! — каза той и стисна ръце зад гърба си. — Не можеш да си представиш наглостта на тези натруфени и намазани царедворци. Ято красиви птички без достатъчно ум в тъпите глави.
— Какво каза царят за Помпей? — попита Октавиан.
Седеше на отрупана с възглавнички пейка, която сякаш беше издялана от един-единствен къс черен гранит. Той също беше изпитал египетското гостоприемство — полуголите пазачи бяха попречили на хората му да разгледат града. Домиций успя да им се измъкне за час, но после го доведоха като пакостливо дете: пазачите само клатеха невярващо глави.
— Царят може да е и ням, като се има предвид колко чух от него — отвърна Юлий. — От няколкото думи, които чух, бих могъл да кажа, че е още момче. Не видях прославената му царица. Още обиди! Неговите царедворци са истинската власт в този град и ни отпратиха като нежелани търговци. Това е непростимо! Да мисля, че това е градът на Александър, че имам възможността да го видя, да прекарам дни във великата библиотека сам и може би да навляза навътре в сушата, за да видя Нил. Рим можеше да почака още малко завръщането ми.
— Ти получи това, за което дойде, Юлий. Главата на Помпей и пръстена…
— Да! Получих тази мазна останка от един велик мъж. Животът му не беше техен, за да го отнемат, Октавиане. В името на боговете, вбесявам се, като помисля, че позлатените им евнуси са го убили.
Сети се за обещанието, което беше дал на дъщеря си, и че наистина мислеше да не отнема живота на Помпей. Как щеше да реагира Юлия, като чуеше новината? Помпей не беше убит от неговата ръка, но вероятно начинът, по който беше свършил животът му, беше по-лош — далече от дома и народа си. Стисна гневно зъби.
— Говореха така, все едно щяхме да плячкосаме града, докато го търсим. Сякаш сме варвари, които трябва да бъдат предразположени и отпратени по пътя им с няколко мъниста и грънци! Той беше мой враг, но заслужаваше повече, отколкото да бъде убит от техните ръце. Беше римски консул. Трябва ли да оставя това без отмъщение?
— Мисля, че да — отвърна Октавиан и се намръщи.
Знаеше, че Юлий е в състояние да обяви война на града заради убийството на Помпей. Въпреки че царедворците и царят вероятно не го знаеха, във всеки момент на пристанището можеха да се изсипят четири хиляди мъже. А ако Юлий изпратеше вест до Гърция, можеше да заповяда пристигането на десет легиона. Една искрица — и Октавиан знаеше, че още години няма да види Рим.
— Те са вярвали, че изпълняват волята ти, когато ти дадоха главата на Помпей — каза Октавиан. — Според техните обичаи са се отнесли към нас с любезност. Обида ли е да ти предоставят такъв палат?
Реши да не споменава унижението, което Десети беше преживял от пазачите на двореца. Юлий беше много по-грижовен към любимия си легион, отколкото към собствения си живот. Ако чуеше, че са се отнесли зле с хората му, щеше да заповяда да надуят роговете на войната още преди слънцето да е изгряло.