Боговете на войната [bg]

Попи черната следа по устните си и се замисли дали да не тръгне с останките от армията си. Вероятно това щеше да е величествен жест. Поетите на Рим щяха да го опишат в баладите си.

Причерня му; болката го разяждаше. Вече не носеше броня, тъй като никоя не можеше да побере подутината му. Тя нарастваше с всеки ден, притискаше дробовете му, беше му все по-трудно да диша. Имаше моменти, в които би дал всичко просто за да може да потъне в спокоен мрак. Мечтаеше за края на агонията и докато потупваше коня си по шията, копнееше да го пришпори в последен галоп.

— Господарю! Можеш да се измъкнеш. Брегът е само на няколко мили на юг — изрева Каситас; опитваше се да разчупи вцепенението, обзело командира му.

Помпей бавно премигна; после легионите на Цезар сякаш избистриха зрението му и разумът му се върна. Погледна десетника. Мъжът отчаяно искаше Помпей да се махне оттук; очите му умоляваха.

— Направи каквото можеш — каза най-после Помпей и Каситас някак си го чу сред тропота на конете, кимна с облекчение и се развика:

— Квинт! Вземи Луций и тръгнете с консула. Ще ги задържим, колкото можем.

Около Помпей се събра отряд ездачи. Диктаторът огледа останалите — бяха дошли толкова далече от дома, за да умрат за него. Замъгляването, което сковаваше ума му с напредването на болестта, сякаш се разсея.

— Всички вие ми служихте добре — извика им той.

Обърна се и докато се отдалечаваше, чу заповед за нападение — последен отчаян удар срещу войниците на Цезар.

Морето не беше много далече и там можеше да има кораби, които най-после да го отведат далече от римските земи. Щеше да изчезне там, където Рим нямаше никаква власт, и Юлий можеше да го търси с години, без да го открие.

Потупа привързаната на седлото му кожена торба: намираше успокоение в златото в нея. Нямаше да е беден, когато стигнеше пристанищата на Египет. Там имаше лечители, които щяха да го изцерят.