Шестото покварено дете [bg]

Портър смяташе, че разликата е значителна.

Върху папката бе изписано неговото име – ала това не беше неговата папка. Прочете купчината лъжи вътре три пъти, докато докторът го наблюдаваше с любопитство, като някакво животно, затворено в клетка. Очите му зад онези смехотворни очила се мяткаха през няколко минути към малкото записващо устройство на бюрото, за да се убедят, че все още работи.

Портър бе взел и диктофона заедно с папките.

Майната му.

Не беше отишъл там, за да се сприятелява с този и е онзи. Бе отишъл там, за да открие отговори.

Нищо в папката с неговото име нямаше смисъл.

Портър знаеше, че му се губят моменти. Куршумът, заседнал в задната част на главата му, се бе погрижил за това. Непостоянна предизвикана ретроградна амнезия – така го наричаха. Когато бе излязъл от комата, онзи пръв път, когато бе видял бъдещата си жена, Хедър – именно тогава бяха открили уврежданията. По-голямата част от спомените му бяха непокътнати – детство, тийнейджърски години, дори някои от по-скорошните събития. Само че имаше огромни бели петна. Липсваха цели месеци и години. Спомняше си тестовете в болницата в Чарлстън – винаги в присъствието на Хедър. Спомняше си удължения си престой там, последвалите лечение и рехабилитация, които доведоха до изписването му. Спомняше си как предприемаше необходимите стъпки, за да се върне в полицията – Хедър бе неотлъчно до него при всяка крачка от дългия път.

Никога не бе стъпвал в Терапевтичния център в Камдън.

Никога не бе срещал този д-р Виктор Уитънбърг.

Уитънбърг не го беше лекувал.

Въпреки това всичко в папката казваше точно обратното. Почти четири месеца, прилежно документирани. Изписването от болницата в Чарлстън и удълженият му престой в Камдън – документация, застрахователни документи, бележки, доклади за отбелязан напредък…

Портър натисна газта и потегли по пътя.

Осемдесет.

Сто.

Сто и десет километра в час.

Нищо не беше истина. Нямаше как да е истина, понеже щеше да означава, че всичко останало е лъжа, включително ранните му спомени с Хедър, а това не беше нещо, което щеше да приеме за чиста монета толкова лесно.

Портър върна лентата и натисна бутона за възпроизвеждане. От миниатюрния високоговорител се разнесе статично пращене. След трийсетина секунди пренави напред и отново „възпроизвеждане“. Още пращене. Занатиска бутоните един след друг, като се мъчеше да не откъсва очи от пътя. Единствено и само статичен шум. Опита още три пъти, преди да се предаде и да метне диктофона на пода пред седалката до него.

Бишъп се ебава с теб.

Всичко това беше дело на Бишъп. Нямаше друг начин. Папките. Касетата. Всичко беше фалшиво, също като нотариалните актове на къщата в Симпсънвил.

Портър си повтори това твърдение няколко пъти. Понеже наистина нямаше друго обяснение.

Съсредоточи се, Сам. Не се разсейвай.