Шадоу стрийт 77 [bg]

Отново изпищя с онзи измъчен глас на ядосано дете. Нямаше начин да разгадае намеренията му по трите сребристи отразяващи очи, въпреки че Том виждаше в тях същия глад, който чуваше в пронизителния му глас.

Асиметричната фигура на чудовището и странните му разнородни черти, все едно събрани от различни същества, предполагаха, че в най-добрия случай бе слабо функциониращо — тромаво по природа и непохватно в действията. Помисли си да се втурне към него, да го заобиколи, като излезе от пътеката, мине през преплетените растения и продължи към източната порта. Отново беше момче, бърз като вятъра, страхът го беше върнал в безпомощността на детството, когато компенсираше ниския си ръст и липсата на сила с бързина, съобразителност и неуморимост. Преди обаче Том да е успял да помръдне, нещото се втурна напред със съскане и изпускане на пара, скъси разстоянието от десет на пет метра по-бързо и от рак. Спря и започна да го оглежда, сякаш и той му изглеждаше странен, колкото и то на него.

Не чу щракването на бравата зад гърба си, не чу и вратата да се отваря. Извика от ужас, когато бе хванат за ръката и дръпнат вътре. По-малко склонен бе да вярва, че има шанс за спасение, отколкото че зад него има нещо също толкова ужасяващо и злонамерено като това на пътеката. Бързото като картечен огън туптене на сърцето му бумтеше толкова силно в ушите му, че почти заглуши подканянето на Падмини Бахрати:

— Бързо! Влизай!

Все пак я чу, обърна се към нея и се шмугна вътре. Падмини хлопна тежката врата и светкавично бързо щракна ключалката.

Когато Том Тран се надигна, за да погледне още веднъж към вътрешния двор, изпита неизразима благодарност, задето френските врати бяха направени от бронз, а не от дърво, защото принцът на ада седеше точно пред тях. Отблизо не приличаше толкова на мек тумор, а по-скоро на смесица от извадени вътрешности, като че ли бе преобърната наопаки твар, а всичките му издутини изглеждаха хлъзгави заради млечната течност, проблясваща на жълтеникавата светлина, която струеше от стъклата към коридора.

Гледаше го втренчено със сребристите си очи, а челюстите му се движеха, сякаш съществото си представяше как го вкусва, и в този момент му хрумна, че по-тъмните форми в полупрозрачното му тяло, тези плътни подутини вероятно са по-малки създания, които беше погълнал, и сега лежаха цели в червата му като преплетените тела от масовия гроб край На Транг. Именно създание, подобно на това, би могло да оживее — или да възникне като анимирана антитеза на живота, — дълбоко заровено сред човешките останки в джунглата на На Транг във Виетнам, никога неродено, а появило се сред тъмата, разложението и причинената от него топлина като уместен символ на ужасите в На Транг. Накрая беше дошло за Том Ван Лунг, познат тук като Том Тран, вече четирийсет и пет годишен, който като десетгодишно момче беше станал свидетел на онази касапница — избити от картечници хиляди жени, мъже и деца в естествената падина на отдавна пресъхналото езеро, още непокрити с плътното одеяло на пръстта. С татко му бързо бяха свили в един завой в горния край на ужасяващата дупка и бяха намерили прикритие между дърветата, преди властите да се върнат с булдозера, докаран нетърпеливо, преди да започнат да убиват. Джунглата около гроба зад него и баща му беше зловещо тиха — свидетел в наситенозелени одежди.