Шадоу стрийт 77 [bg]

Необяснимата промяна, която беше настъпила, го остави неспособен да си представи заобикалящото го пространство. Усещането за празнота, мръсотията и останките, миризмата на плесен и мухъл и друга неразличима воня променяха помещенията до такава степен, че той не можеше да си ги представи изобщо, сякаш беше незрящ по рождение и нямаше никакви визуални спомени.

Когато пристъпи предпазливо в дневната, Джулиан отново чу приглушените гласове. Говореха на чужд език, който не можеше да различи. По-рано бяха тревожни, като че ли предупреждаваха за нещо. И сега бяха тревожни, но звученето им вече беше войнствено. Джулиан си представи десетина души, а може би и повече, гласовете им идваха от всички страни, приличаха на конклав, събран специално, за да го проучи, да го анализира. Да го съди.

— Кой е там? — попита. — Кои сте вие? Какво искате?

В този момент гласовете сякаш се приближиха и го притиснаха, речта им беше неясна, а той си представяше как прииждат към него от другите стаи през стените и вратите.

Джулиан се придвижи напред към мястото, което трябваше да е средата на дневната, и след като на пътя му не се изпречиха никакви мебели, той изрече по-силно от преди:

— Кои сте вие? Какво искате?

През първите една-две години след ослепяването си се беше чувствал уязвим и се тревожеше за много неща, които биха могли да му се случат заради недъга. Но не можеш да прекараш живота си в очакване на катастрофа или нападение във всяка секунда; страхът изчезва от само себе си. След четирийсет години живот без зрение не се чувстваше неуязвим, но в достатъчна безопасност и започна да вярва, че най-лошото, което може да му се случи, вече се е случило, когато беше на единайсет.