Шадоу стрийт 77 [bg]

Разнебитената порта на задната стена на вътрешния двор също беше отворена и наклонена, едната от трите панти беше откъсната от зидарията, а другите бяха покрити с ръжда. „Пендълтън“ имаше вид на изоставен преди десетки години и на Том му хрумна налудничавият въпрос дали ще изглежда по-измъчен и остарял за възрастта си, ако се погледне в огледало.

Осветлението във вътрешния двор не работеше, а в трите крила на „Пендълтън“ светлините бяха много по-бледи, жълтеникави като драконови очи, каквито не беше виждал досега. Дърветата ги нямаше, фонтанът седеше килнат, градините — обрасли с растителност, която не можеше да различи на лунната светлина.

Том почувства, че не е на себе си в същата степен, както светът не бе същият в този момент, и тръгна по пътеката, озадачен и разтреперан. Чувстваше се като герой от приказките за духове и призраци, които майка му беше му разказвала като дете във Виетнам преди толкова години. Движеше се през изкривена версия на „Търсенето на блажената земя“, „Вълшебното съкровище на гарвана“ и „Къщата на вечността“. Нещо, подобно на бамбук, но по-скоро месесто, отколкото твърдо, с дълги въздушни корени се беше провесило на места над пътеките. Висящите клони постоянно се отъркваха в лицето му, сякаш носеха нещо животинско у себе си, удряха го по бузата или се увиваха около ухото му, гъделичкаха го по носа, а той ги отмахваше смразен и разтреперан от допира.

Стигна до вратите между двора и партерния етаж точно срещу вътрешния вход към фоайето, извади ключовете от джоба на дъждобрана си и се готвеше да влезе в „Пендълтън“, когато чу шум зад гърба си — пъшкане, сякаш нещо изпускаше със съскане въздух под налягане. Чуваше се и хлопащ, стържещ звук, като че подплашени коне блъскат с тежките си копита и ги влачат за кратко, преди да съберат сили да ги вдигнат отново.