Катерина де Медичи [bg]

Първото дете – Виктоар – се роди призори, почти трийсет и шест часа след първия непоносим спазъм – слаба и сива, тя измяучи немощно, но появата ѝ зарадва Жана и акушерката, помислили, че наближава краят на мъките ми. След мимолетно облекчение обаче свирепата болка се върна.

Изпаднах в делириум. Виках леля Клариса, сестра Николета, мъртвата си майка, Руджиери. Явно съм извикала и Жана, защото когато се свестих, тя стискаше потната ми длан.

През тънкия процеп между кадифените завеси се процеждаше гаснеща оранжева светлина. Усетих забързания дъх на акушерката върху бедрата си, долових познат парфюм и чух тихо хлипане. Понечих да кажа на Жана, че ще кръстя второто дете на нея, ала открих, че не съм способна да проговоря.

Лампата освети скулата на Жана и превърна къдриците над слепоочието ѝ в сияен ореол. Гласът ѝ прозвуча строго, сякаш обясняваше неоспорим факт на неразумно дете.

– Катрин, акушерката трябва да извади детето, за да ти спаси живота. Стискай ръката ми и викай, за да ти олекне. Ще приключи бързо.

Вкопчих се в дланта на Жана. Сръчните ръце на акушерката засилиха болката – прехапах устни, когато пръстите ѝ намериха нероденото дете в мен, и не отроних нито звук, щом почувствах как детето се обръща.

Двете ръце на акушерката сграбчиха малките крайници и се раздвижиха рязко. Чух – не, усетих – как пукат костички и изкрещях, осъзнала, че момиченцето е живо и я осакатяват, убиват я, за да ме спасят. Мятах се, виках и се борех с жените, които ридаеха и ме усмиряваха.

Стенейки, обяснявах на Жана, че Бог ме наказва, задето съм откупила децата си с най-черна магия. Умолявах я да ме остави да умра, за да поправя стореното. Молех я да отиде при Руджиери и да му заповяда да развали магията.

Не помня нищо друго.

Невръстната Жана почина при раждането, необратимо осакатена от акушерката. Две седмици се реех между живота и смъртта. Вдигнах се от леглото и разбрах, че Виктоар, оцелялата близначка, умира.

Отидох при мъничката си, задъхваща се дъщеря. Три дни останах при нея, прегръщах я, взирах се в сбръчканото ѝ жълто личице, чувствах как сърцето ми се разтапя и я облива с цялата ми обич. Шепнех разкаяно в съвършеното ѝ ушенце; молех я за прошка. Тя издъхна до мен и до баща си.

Часове наред стоях вцепенена до тялото на детето. Никой, дори кралят, не ме обезпокои.

Потънала в скръб, не забелязах лъча светлина, процедил се през открехнатата врата на стаята. Не чух леките като перце стъпки по мраморния под. Усетих обаче как някой приближава до мен и видях момченце да ме дърпа за ръкава – Анри Наварски, тогава на две години и половина, с кръгло лице, обрамчено от тъмни къдрици, и челце, сбърчено от тревога.