Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
Тя грабна камъка и го запрати към русата глава на Бране тъкмо в мига, когато той посягаше да сграбчи глезена и.
В последния момент Брайс явно разбра какво става.
— По дяволите, не — викът му прозвуча задавено, когато той се опита да отскочи настрани.
Но беше прекалено късно. Едва успя да избегне фронталния удар на тежкия скален къс. При рязкото му движение камъкът леко засегна главата му и отскочи тежко от рамото му, преди да падне с трясък на пода.
Брайс залитна и рухна на земята. Лежеше съвсем неподвижно, а очите му бяха затворени. Изпод една руса къдрица на челото му се процеждаше струйка кръв.
В сенчестата стая, пълна със стари кости, се възцари ужасна тишина.
Хариет стоеше върху шкафовете и едва си поемаше дъх. Сърцето й биеше лудо и ръцете й трепереха. Гледаше втренчено Брайс, но все още не можеше да разсъждава ясно.
После се насили да слезе от шкафовете. Страхуваше се да се приближи до Брайс. Не знаеше дали е мъртъв и не искаше да разбере.
Но й трябваше ключ, за да се измъкне от тази стая.
Хариет си пое няколко пъти дълбоко дъх и приближи неподвижното тяло на Брайс много внимателно. Когато видя, че той нито помръдна, нито отвори очи, тя коленичи край него и бръкна в джоба му за ключа.
Пръстите й се свиха около тежкия метален предмет. Тя бързо го измъкна. Усещаше в ръката си колко е студен. Брайс все още не помръдваше. Не можеше да каже дали въобще диша.
Хариет не се бави повече. Изтича до вратата, пъхна ключа в ключалката и я отвори.
Беше свободна.
Втурна се нагоре по стълбите до приземния етаж и видя, че всичко е обвито в сумрак. Тежките завеси на прозорците бяха спуснати срещу късното следобедно слънце.
Вратата на личния кабинет на господин Хумболт се отвори. Един прегърбен мъж с огромни бакенбарди се изправи в рамката на вратата, също като голям паяк. Човекът свирепо се намръщи, когато я видя.
— Ама какво е това, ти не си готвачката с вечерята ми! Какво, по дяволите, търсиш тук? Всички посетители трябваше отдавна да са си тръгнали.
— Тъкмо тръгвах.
— Какво казваш? Говори по-силно, момиче — той направи фуния с дланта около ухото си.
— Казах, че тъкмо си тръгвах — каза по-високо Хариет.
Той махна с ръка, доста раздразнено.
— Хайде, махай се от тук. Имам важна работа. Прекалено късно е за проклети посетители. Ако не ми трябваха пари, за да купувам повече вкаменелости, въобще нямаше да пусна когото и да било в тази къща. Банда аматьори и търсачи на сензации. Глупаци, всички са глупаци.
Хумболт се обърна и тромаво влезе обратно в кабинета си. После блъсна вратата зад гърба си.
Хариет осъзна, че трепери. Опита се да поизчисти колкото може прахта от роклята си. Когато отвори входната врата на музея и пристъпи навън на улицата, тя видя Бет да я чака близо до каретата. Момичето се смееше на нещо, което кочияшът тъкмо беше казал. Момчето, което събираше входните такси, също бе с тях. И тримата сега се обърнаха, за да я погледнат.
— Готова ли сте, мадам? — учтиво попита кочияшът.
— Да, готова съм — Хариет се приближи до каретата. — Хайде да вървим. И без това вече много закъсняхме.
Бет се ококори при вида на прашните й дрехи.
— Божичко, мадам, ваш’та прекрасна жълта рокля е направо съсипана. Туй е заради всичките ония мръсни стари кости! Трябваше да донеса една престилка.
— Няма значение, Бет — Хариет се настани в каретата. — Моля те, побързай. Искам по-скоро да се прибера у дома.
— Да, госпожо.
Момчето, което проверяваше билетите, изведнъж се втренчи в нея.
— Ами какво стана с другия господин? Онзи, дето каза, че искал да разглежда вкаменелости на спокойствие?
Хариет се усмихна хладно.
— Нямам представа. Не съм срещала никой, когато си тръгвах.
Младежът се почеса по главата.
— Трябва да е излязъл, когато не съм гледал.
— Сигурно — Хариет даде знак на кочияша да тръгват. — Това със сигурност не ни засяга.
Двадесет минути по-късно Хариет слезе от каретата пред градската къща на Гидиън. Все още не можеше да реши каква част от случилото се да разкаже на съпруга си.
От една страна, искаше да се хвърли в обятията му и да му каже всичко. Трябваше да поговори с някого за ужасните събития в музея на господин Хумболт.
Но пък от друга страна, ужасно се тревожеше какво би направил Гидиън. Нямаше да остави подобна обида към жена му да се размине безнаказано.
Гидиън стоеше на вратата на библиотеката, когато Хариет влезе в къщата. Той се усмихна при вида на прашните й дрехи.
— По мръсотията по дрехите ти съдя, че си прекарала много приятно в музея на господин Хумболт, мадам.
— Беше много интересно преживяване, милорд. Нямам търпение да ви разкажа всичко за него — пръстите й трепереха, докато смъкваше ръкавиците си.