Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
— Да, разбира се — Хариет прехапа устни. — Ами ако е жив? Мислиш ли, че ще ме обвини в опит за убийство?
— Мисля — нежно отвърна Гидиън, — че последното нещо, което би направил Морлънд, е да те обвини в убийство.
Ще е прекалено зает да се опитва да спаси собствената си кожа, обеща си наум Гидиън.
— Не съм съвсем убедена в това — замислено се намръщи Хариет. — Той не е особено мил човек. Ти беше съвсем прав, като каза, че не е такъв ангел, какъвто изглежда.
— Да — Гидиън я пусна. — Качи се горе, скъпа. Ще се върна, когато се погрижа за Морлънд.
Хариет докосна рамото му, а в очите й се четеше огромна загриженост.
— Нали ще внимаваш много? Не искам никой да те види близо то трупа. Ако е мъртъв, разбира се. А ако е жив, може да е опасен. Не бива да поемаш никакви рискове.
— Ще бъда много внимателен — Гидиън отиде до вратата и я отвори. — Може да се позабавя, но ти не бива да се тревожиш за мен.
Хариет го погледна недоверчиво.
— Мисля, че трябва да дойда с теб, сър. Мога да ти покажа точно къде оставих господин Морлънд.
— Сам ще го намеря.
— Но ако дойда с теб, ще мога да стоя на пост, докато ти се погрижиш за тялото — каза тя, като явно вече се беше запалила по собствения си план.
— Ще се справя чудесно и сам. А сега, ако нямаш нищо против, Хариет, ще тръгвам — той я подкани с ръка да тръгва към стаята си.
Хариет тръгна съвсем бавно към вратата, като явно обмисляше някакви варианти наум.
— Милорд, колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че ще е най-добре да дойда с теб.
— Казах не, Хариет.
— Но ти знаеш също толкова добре, колкото мен, че понякога и твоите планове се объркват. Помни какво се случи онази нощ в пещерата, и всичко стана само защото не ми се довери.
— Плановете ми се объркват, само когато вие, мадам, се намесите в тях — спокойно отвърна Гидиън. — Тази вечер ще направиш точно каквото ти казах. Аз ще се занимая с Морлънд. Ти ще се качиш в стаята си, ще вземеш една вана и ще пийнеш чаша чай, за да се възстановиш след случилото се. И няма да напускаш къщата, докато се върна. Ясно ли е всичко, скъпа?
— Но, Гидиън…
— Виждам, че не е съвсем ясно. Отлично, нека тогава говоря направо. Ако моментално не се качиш горе, аз ще те занеса там. Сега разбрахме ли се, мадам?
Хариет примигна.
— Ами, ако смяташ така да се държиш по този въпрос…
— Така смятам — увери я той.
Хариет мина с нежелание покрай него.
— Добре, милорд. Но моля те, внимавай.
— Ще внимавам — намусено отвърна Гидиън. — И, Хариет!
Тя се обърна назад с въпросителен поглед.
— Да, милорд?
— Бъди сигурна, че в бъдеще ще се грижа за теб много по-добре.
— О, глупости. Ти и така си се грижиш за мен отлично.
Тя греши, мислеше си Гидиън, докато я наблюдаваше как се изкачва по стълбите. Въобще не се грижеше както трябва за нея и днес тя едва не плати горчива цена за небрежността му. Но поне едно бе сигурно. Време беше да се отърве от Морлънд веднъж завинаги.
Освен, разбира се, ако Хариет вече не го е сторила.
В ранната вечер, когато Гидиън се отправи пеша към музея на Хумболт, улиците бяха препълнени с народ.
Гидиън бе сметнал, че без кон и карета ще се придвижи по-бързо, но вървенето пеша имаше и още едно предимство. Пеша бе по-лесно да се смеси с тълпата пешеходци и карети, които непрестанно се движеха навсякъде из Лондон.
Конете на Сейнт Джъстин едва ли можеха да минат незабелязано. Много хора ги разпознаваха моментално, а Гидиън не искаше да привлича вниманието върху себе си точно тази вечер. Ако забележи някое познато лице, той можеше да се шмугне в страничните улички.
Когато стигна до улицата, на която се намираше музеят на господин Хумболт, Гидиън изчака в една пресечка, докато се увери, че наоколо няма никой друг. После се отправи към пространството точно пред къщата, което бе леко вдълбано, за да достига светлина до прозорците на мазето. Както винаги, стълбите, които водеха от улицата към къщата, бяха оградени с желязна ограда и порта.
Гидиън се опита да отвори портата, но тя се оказа заключена. Той се огледа още веднъж, да не би някой да се е приближил, след това се прехвърли през оградата и скочи на каменните стъпала.
Тези стълби, които бяха първоначално предназначени за прислугата и търговците, водеха надолу към една врата, която също беше заключена. Гидиън се опита да надникне през едно от прозорчетата, които трябваше да пропускат светлина до тъмното мазе, но пред всички тях бяха спуснати плътни завеси.
Гидиън тъкмо се чудеше дали ще му се наложи да чупи някой прозорец, когато забеляза, че някой явно е забравил да заключи прозорчето.