За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Доминик, ако я отвлечем от къщата…
— Никакво забавяне, така пише. Как да не се подчиня на заповед, която съм се клел да зачитам? — Той отново изруга, този път още по-гневно. — Но ако не я освободя от тази къща, Абигейл ще бъде принудена да се омъжи за чудовище.
— Ако искаш, мога…
Доминик вдигна ръце.
— Не, приятелю. Не мога да те оставя да рискуваш. Сега си женен мъж, имаш съпруга, ще ти се роди и дете. Тази битка трябва да я водя сам. — В усмивката му се прокрадна тъга. — Не искам сестра ми да ме запомни с това, че съм я оставил вдовица.
— Нямам намерение да умирам.
Широката усмивка на Ивън напомни на Доминик други случаи, когато двамата бяха изпадали в трудни ситуации. Тогава обаче той мислеше само за себе си и за кораба си. Тогава сърцето му не го бе умолявало да забрави всичко, освен жената, която го бе обсебила, макар да знаеше съвсем сигурно, че Абигейл щеше да го накара да я остави и да отиде да изпълнява дълга си.
Върна се към прозорчето и погледна към къщата. Може би беше се справил доста добре със задачата да я убеди, че животът в морето означава всичко за него. Тя бе повярвала в това, в което той отдавна вече не вярваше. Сега му беше ясно, че дори соленият въздух няма да има никакъв аромат, ако тя не е до него, за да го вдишват заедно.
— Хайде да се махаме оттук. — Блъсна с юмрук стената и се отдели от нея. — И докато се измъкваме, може да измисля някакъв начин да изпълня заповедта и да спася Абигейл.
Ивън положи ръка над китката му.
— Знаеш, че е невъзможно.
— Да, но трябва да се надявам. — Той отиде към вратата и я отвори. Погледна към краката си и изруга. Толкова беше свикнал с дрънченето на веригите, че беше забравил, че е окован. — Това тук ще привлече вниманието на всички.
Приятелят му размаха връзката ключове и се засмя:
— Имаш ли представа кой от ключовете на пазача може да става за тези окови?
Доминик грабна връзката и започна да прехвърля ключовете.
— Ето този.
Усмихна се, измъквайки един дълъг ключ. Нямаше начин да го забрави, защото когато му слагаха оковите на глезените, си беше обещал, че ще намери начин да избяга. Но усмивката му почти моментално изчезна. Беше сдържал това обещание, както трябваше да сдържи и другото — да служи на Франция. Колко лесно му беше да обещае такова нещо, когато нямаше представа каква цена ще трябва да плати.
Отключи едната гривна, после другата. Грабна белезниците и ги хвърли в сламата.
— Къде спи Причард?
— Точно пред вратата ти.
— Много удобно за нас.
— Точно така.
И Ивън потри ръце с наслада.
Надявайки се приятелят му да бъде също толкова въодушевен след края на приключението им тази нощ, както беше в началото, Доминик надникна от килията. Видя Причард свит до стената. Даде знак с глава и Ивън хвана пазача за ръцете, докато самият той го вдигна за краката. Двамата бързо го внесоха в килията. Доминик изпита неописуемо удоволствие, докато заключваше вратата, оставяйки Причард затворник в собствения си затвор.
Бяха направили едва няколко крачки, когато Доминик избута приятеля си в сянката. Двама пазачи стояха на няколко стъпки от тях и разговаряха. Явно още не бяха обядвали.
— Трябва да им отвлечем вниманието — прошепна Ивън.
— Дойде ми нещо на ум.
Като даде знак на приятеля си да го последва, Доминик тръгна в другата посока по стълбите, които водеха към подземните килии. Беше минавал оттук само веднъж, но всяка стъпка от подземията до доскорошната му килия беше запечатана в паметта му.
Чу как Ивън изругава приглушено, когато вонята от подземията ги удари в носа. Закашля се и се запита как ли е могъл да оцелее там. Изтри сълзящите си очи намери ключа, с който да отвори килията на жените, докато Ивън нареждаше на затворниците да не вдигат шум, за да не привлекат вниманието на пазачите. Отвори вратата, отстъпи и се обърна към другата врата. Отключи я и отскочи настрана, когато мъжете се изсипаха навън.
Зад гърба му се чуха викове. Доминик хвърли ключовете в ямата по средата на килията и махна на Ивън да го последва.
— Какво ще правиш сега? — запита Ивън, когато двамата се озоваха в двора на затвора.
В единия ъгъл се изви пламък. Затворниците тичаха към разбитата порта. Чу се изстрел, но никой не спря.
— Каквото трябва — отвърна Доминик.
— Не ми отговаря на въпроса. Аз…
Гласът му се извиси във вик на внезапна болка, когато отекна повторен изстрел.
Доминик изтича към приятеля си, прострян в безсъзнание на земята. Наведе се и понечи да вдигне Ивън на рамо. Нещо го удари по тила и той се свлече безчувствен върху приятеля си.