За честта на брата

Усети как някой сграбчва ръката й над лакътя. Опита се да не помръдва. Не искаше Клайв да усети тревогата й, защото можеше да побеснее и разбойниците щяха да започнат да стрелят.

Ръката продължаваше настойчиво да я дърпа. Тя погледна назад и видя, че това е още един маскиран разбойник. Пое си дъх, за да изпищи, но се взря и долови лекото намигване иззад маската. Едва не изрече на глас името на Доминик. Как беше успял да се измъкне от затвора, когато сър Харлан беше получил известие, че всички затворници са били изловени?

Когато отново я дръпна за ръката, тя разбра какво иска да й каже. Вниманието на гостите беше насочено към разбойниците, така че никой нямаше да забележи, че булката е избягала.

С изключение на Клайв.

Тя се наведе към Клайв и го накара да я погледне. Пъхна няколко цветя в ръката му.

— Хубави. За Клайв.

Той засия от щастие като същинско дете. Погледна от цветята към нея.

— Хубави? За Клайв?

— За Клайв. Казах ти, че ще ти донеса хубави. Клайв стой тук. Абиг отива за още хубави.

— Абиг. Хубави — повтори той.

Огромната му ръка погали цветята така нежно, както го беше видяла да прави и при предишното им излизане в градината.

Обзе я съчувствие. Когато Доминик я дръпна, тя разбра, че няма време за нищо друго, освен за бягство. Втори шанс нямаше да има. Сватбата и угощението щяха да бъдат под личното наблюдение на сър Харлан.

Доминик я дръпна зад арката с рози. Когато я побутна към къщата, тя поклати глава. Хвана ръката му и го поведе по алеите, които беше изследвала заедно с Клайв. Завиха зад ъгъла на къщата и приближиха към задната стена. Ако вратата се окажеше заключена, тя беше сигурна, че Доминик ще намери начин да прескочат стената.

Гръмотевица тресна точно над главите им миг след ослепителния проблясък на светкавицата.

— Много близо беше — прошепна той. — Много близо.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Няма да се оставя пак да ни хванат. И няма да оставя светкавицата да ме улучи, преди да съм разбрала как си се измъкнал от затвора.

— Историята е дълга.

Той се засмя и я притегли под сянката на едно дърво точно когато бурята се разрази над главите им.

Щом наближиха градинската врата, Доминик я избута зад себе си. Притисна я към стената и вдигна пистолета. Тя затаи дъх и се взря в помръдващия храст. Изведнъж той изруга и се изсмя, а тя се отпусна, като видя едно птиче да изниква сред листата и да ги гледа любопитно.

— Уплаши ли се? — подкачи го тя.

— И ти щеше да се уплашиш, нали?

Той подръпна ръката й, докато вдигаше резето на вратата. Тя се отвори и Абигейл побърза да излезе. Когато и Доминик излезе, я чу да казва:

— И аз мислех, че никога няма да те видя да се уплашиш, капитан Сен Клер… тоест Левеск.

— Защото никога не съм имал да губя толкова много, колкото сега. Нямам намерение пак да те изгубя. — Той я хвана за ръката и посочи с глава към долината. — Да вървим, скъпа. Още не сме в безопасност. Не съм сигурен колко време ще могат Ожие и другите да задържат гостите на сватбата.