По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Старите връзки си казаха думата — отбеляза Ричър.
— Не, жената, която познавах, очевидно е продала фирмата. Но те нямаше как да не се съгласят. Както онзи номер с десет–шейсет и две, който направи на генерала. Ами ако им се наложи да дойдат в Ню Йорк? Ако ние не си помагаме помежду си, кой ще ни помага?
— Само се надявам, че и Едуард Лейн няма джобен компютър, пълен с лондонски телефонни номера — отвърна Ричър.
Двамата си взеха душ, облякоха се и отидоха до метростанцията „Ланкастър Гейт“. Беше облицована с мръсни керамични плочки и приличаше на тоалетна в стадион, само дето имаше малка цветарница. Но самият перон беше чист, а мотрисата — нова.
Пътуването трая шест спирки — влакът беше пълен, а метростанциите носеха прочути романтични имена. „Марбъл Арч“, „Бонд Стрийт“, „Оксфорд Съркъс“, „Тотнъм Корт Роуд“ и „Холборн“. Приличаха на имената от картичките в английската игра „Монополи“, която Ричър беше намерил изоставена в една база на НАТО като дете. В нея най-скъпи бяха къщите в квартала Мейфеър, на Парк Лейн. Там, където сега беше хотел „Парк Лейн Хилтън“. Там, където самият Лейн и неговите шестима войници щяха да пристигнат след около осемнайсет часа.
Двамата излязоха от метростанция „Чансъри Лейн“ в шест без петнайсет. Навън беше слънчево, а улиците бяха задръстени от коли. Черни таксита, червени автобуси, бели микробуси, дизелови изпарения, миниатюрни градски коли с пет врати, които Ричър не разпознаваше. Мотоциклети, велосипеди и тротоари, пълни с народ. Ярко оцветени пешеходни пътеки, мигащи светлини, звукови сигнали. Беше доста студено, но хората вървяха по ризи, преметнали саката през ръцете си, сякаш за тях беше топло. Не се чуваха клаксони и сирени. Градът приличаше на най-старите части от центъра на Манхатън, отрязани до височината на петия етаж и с умалени размери, така че всичко се движеше по-бързо, но едновременно с това и по-хладни, така че всичко беше спокойно и възпитано. Ричър се усмихна. Обичаше шосетата и магистралите, но също толкова обичаше и блъсканицата на големите градове по света. Вчера Ню Йорк, днес Лондон. Животът му харесваше.
Засега.
Двамата тръгнаха на север по Грейс Ин Роуд, която изглеждаше по-дълга, отколкото бяха очаквали. От двете страни на улицата имаше стари сгради — модернизирани на нивото на партера, но направо древни по-нагоре. На една табела пишеше, че домът на Чарлс Дикенс е наляво. Но въпреки че Лондон беше толкова исторически град, самият Дикенс надали щеше да го познае днес. Дори Ричър усещаше колко се бе променил последните десет години, през които не го беше виждал. Той си спомняше червени телефонни кабини и учтиви невъоръжени полицаи с островърхи шапки. Сега повечето телефонни кабини бяха от обикновен плексиглас, а и без това почти всички използваха мобилни телефони. А полицаите, с които се разминаваха, патрулираха по двойки с каменни лица, облечени в предпазни жилетки и въоръжени с картечни пистолети „Узи“. Навсякъде се виждаха и наблюдателни камери на високи стълбове.
— Големият брат те гледа — отбеляза Полинг.
— Виждам — отвърна Ричър. — Ще се наложи да изкараме Лейн извън града. Тук нищо не можем да му направим.
Полинг не отговори. Гледаше номерата на вратите. Забеляза тази, която търсеше, на отсрещната страна на улицата. Беше тясна, боядисана в кафяво, със стъклен прозорец. Ричър отдалеч видя стълбище, което водеше към втория етаж. Приличаше на кантората на Полинг, която беше на седем хиляди километра оттук. Двамата прекосиха улицата, като заобикаляха спрелите коли, и разгледаха месинговите табели на входа. На една от тях пишеше „Детективски услуги“. Дискретно съобщение с дискретни букви.
Ричър дръпна вратата и отначало си помисли, че е заключена, но после си спомни, че английските врати се отварят навътре. Тогава я бутна и откри, че е отключена. Стълбището беше старо, но покрито с нов линолеум. Двамата изкачиха два етажа, докато намерят търсената врата. Тя също беше отворена и водеше към малко квадратно помещение, в което имаше бюро, поставено така, че човекът зад него да вижда и вратата, и прозореца. Въпросният човек беше дребен, с оредяла коса. Изглеждаше на петдесетина години. Беше облечен с риза, вратовръзка и пуловер без ръкави.