Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Честно казано, не съм се замислял.
— А може би трябва, Карлхен — отвърна Кочиан. — Искам само да ти кажа, че на пръсти се броят онези от тях, които се преквалифицираха и станаха пекари, обущари или са положили клетва пред Господ.
— Добре, и какво правят сега? За кого работят? Кой им плаща?
— Щом задаваш този въпрос, сигурно вярваш, че щом демокрацията се е възцарила в бившия Съветски съюз, Русия наистина се е превърнала в „добродушната мечка“, за каквато я имаше вашият президент Рузвелт. Докато си в Будапеща, трябва да отидеш до „Андраси“ 60. Поне малко ще разшириш професионалния си хоризонт.
— Дадено. Какво има на „Андраси“ 60?
— Сега е музей. Едно време беше щабквартирата на ДББ, а след това на ДС. Държавното бюро по безопасност и Държавна сигурност. Сигурно нямаш представа какво означава това.
— Не познавам адреса — отвърна Кастило — и нямах представа, че е превърнат в музей.
— Изключителен музей. Не само че имат „ЗИС–110“ във фоайето…
— Какво е това „ЗИС–110“? — попита Гьорнер.
— Навремето е била лимузината, в която се е возел шефът на ДББ… — продължи Кочиан, но Кастило го прекъсна почти веднага.
— Руско копие на „Пакард Супер Ейт“ от 1942 година — отвърна Кастило. — Сталин се появил в Ялта в такъв автомобил. Били единствено за големите клечки.
— Може да се окаже, че плагиатът не е толкова тъп и невеж, колкото изглежда — отбеляза Кочиан. — А пък стените са покрити със снимки на хора, които мръсниците са ликвидирали с гарота в мазето. Гаротата също е запазена в мазето.
— Това вече е интересно — обади се отново Кастило. — Бях го забравил.
— Какво си забравил? — попита Гьорнер.
— Любимият метод за екзекуция на НКВД бил да пуснат на провинилия се един куршум отзад в главата — обясни Чарли. — Народният съд те обявява за виновен и те откарват право в стаичката в мазето и те застрелват в основата на черепа. Щази и унгарското Държавно бюро по безопасност, и ДС съответно — не били толкова милостиви. Закарвали те…
„Господи, помисли си Гьорнер, чете ми лекция като на ученик. Ще вземе да се окаже, че малкият Карлхен наистина поназнайва нещо. Аз съм журналист, би трябвало да съм запознат с тези неща. А не съм. Освен това ми се струва, че е от разузнавачите, които си разбират от професията“.
— … в мазето, тръшвали те на един стол под клупа, нахлузвали ти го на врата и ритали стола.
— Искаш да кажеш, че са бесели… затворниците, така ли? — попита Гьорнер.
— Не. Бесенето е, когато спускат… осъдения… през един отвор на ешафода. Въжето е със специален възел, който при падането чупи врата на осъдения.
Той показа нагледно как главата се измята на една страна.
— Това обикновено причинява моментална смърт, тъй като гръбнакът се пречупва — продължи Кастило. — Когато те ликвидират с гарота, ти не падаш достатъчно отвисоко, че да ти се пречупи вратът. Въжето се затяга на врата ти и ти умираш от задушаване. А за тази работа е необходимо известно време.
— И това ти се струва интересно, така ли, Карлхен? — попита Гьорнер, истински ужасен.
— Освен това са имали навик, когато ликвидират хората, към които таят особена неприязън, и държали да се знае, че Щази или ДББ/ДС са отговорни, да ги убиват с гарота. Това е бил техният почерк.
— Удивително! — възкликна саркастично Гьорнер.
— Удивителното е, че един от мъжете, които бяха с мен в имение „Шангри-Ла“, изключително опитен, бе убит с гарота.
— Имение „Шангри-Ла“ значи? — попита Кочиан. — Наистина добре подбрано име.
— Това е имението на Лоримър в Уругвай — уточни Кастило. — Убиха моя човек с гарота и използваха…
Спря по средата на изречението, когато вратата се отвори.
Дребен слаб мъж в средата на петдесетте, облечен в болнична престилка, влезе в стаята, придружен от по-млад мъж — също лекар, реши Кастило — и сестра.
— Не трябва да пушите — скара се първият лекар. — Освен това обещахте да изкарате кучето.
— Четирима човека се опитаха да изведат Макс — отвърна Кочиан. — Той си гризна по парченце от всеки. Ако искате, пробвайте. А пуша повече време, отколкото са годинките ви, така че нямам никакво намерение да спра точно сега. Кажете здрасти на шефа ми.
Лекарят протегна ръка към Гьорнер.
— Не, говоря за младия — премина на немски Кочиан. — Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. Дебелият е просто редови служител.
— Никога не знам кога да му вярвам и кога не — призна лекарят и протегна ръка първо към Гьорнер, след това към Кастило. — Аз съм доктор Черни. Шеф на отделението.
— Ако вие сте лекуващият лекар, искрено ви съчувствам — отвърна Кастило на унгарски.