Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Не — простена тя и риданията й го вцепениха, щом усети конвулсиите на тялото й.
Пред очите му отново се появи полетялата в мрака бледа фигура с разперени крайници и вторачени в луната безжизнени очи. Остана да лежи, без да помръдне. Тя се опита да покрие разголеното си тяло и да го отблъсне. Той се надигна, оправи робата и погали косата й. Желанието не бе го напуснало.
— Ти си мой гост — каза тя. — В моята спалня. Пусни ме да изляза.
Големите очи проблясваха. Загуби всичко, защото нямаше търпение. Разбира се, че можеше да има всичко: нея, кулата, цялото това богатство. Можеше да остане да живее тук, с лудостта на Уилоу. Можеше да има и нея. Беше силен и двете не можеха да му се противопоставят, да го изгонят. Биха се страхували да вдигнат ръка срещу него, а и постепенно щяха да разберат, че с него ще им е по-добре. Никакви студени зими повече, нито смърт, дебнеща го на всяка крачка по пътищата. Всяка вечер тя щеше да му сервира в сребърни съдове, а нощите щяха да прекарват в мекото и ухаещо на розмарин легло. Щеше да докара селяни да издигнат здрава стена наоколо, да събира данъци от тях и да не се страхува от нищо…
— Пусни ме — повтори тя.
Не молеше. Не бе уплашена. Просто повтори.
— Някой мъж ще се появи по пътя… и ще ти отнеме всичко, което имаш. Твоят господар вече няма да се върне. Помисли за това.
— Ти ли си този мъж?
Погали с ръка косата й, безсилен да овладее желанието си, спусна я към гърдите й, но преди да ги докосне, я отдръпна.
— Бих искал да те пазя.
— От себе си ли?
— Никога не бих те насилил. Можеш да излезеш. Да поговорим утре. Съгласна ли си?
— Щом искаш. Но ако кажа „не“?
— Помисли за мен. Наистина те желая. Лека нощ, госпожо.
Тя се надигна, измъкна се от леглото, излезе и затвори вратата зад себе си. Той се изправи, пое дълбоко дъх и заби с все сила юмрук в дървената стена. Обгърна юмрука с другата си ръка, присвил очи от болка и от обзелото го безумие, което сякаш започна да се уталожва заедно с бликналата кръв. Притисна раната и закрачи по скърцащия под, докато сърцето му се успокои.
Изми се с водата, която тя бе използвала. Ухаещата на лилии ледена течност отне болката, а щом обля раменете и гърдите си, по тялото му полазиха мравки. Свали всичко от себе си, попи влагата с ленените кърпи и използва нощното гърне, което намери под леглото. След това се мушна между ухаещите на розмарин чисти и меки чаршафи, протегна се, за да духне свещта, и примигна в неочаквано обградилия го непрогледен мрак. След миг затвори очи и по лицето му се разля блажена усмивка, докато се наместваше удобно сред благоуханните чаршафи.
Старият дъсчен под зад вратата изскърца. „Госпожата?“ — зачуди се той полузадрямал. Вратата се открехна и той вдигна глава, но в плътния мрак не можа да види абсолютно нищо. Скрибуцащите дъски издадоха нечии безшумни стъпки, придружени от едва доловимия шепот на дреха.
— Кой е? — попита той, обезпокоен от среднощното посещение.
Някой приседна в ъгъла на леглото, той дръпна крака си и в същия миг се сети, че мечът и доспехите му бяха останали долу. Виното и женското присъствие за първи път го бяха оставили беззащитен.
— Кой е? Госпожо?
Опита се да скочи, но някой се прокрадна покрай покрития му с чаршаф крак, наведе се към него и той усети аромата на женски парфюм.
— Госпожо? — повтори нерешително той и добави хладно: — Или си ти, Уилоу?
— Ние трите — отвърна му шепот. — Майка, Девица и аз.
Метна се назад. Нещо ледено сграбчи ръката му и го полазиха тръпки. Ръката му срещна друга ръка с мека и отпусната повяхнала плът, крехка, но силна, която го сграбчи и той усети как дъхът му изстива и как сърцето му се сковава в мъчителни спазми.
— Човече — прошепна гласът и мраз облъхна лицето му, — човече… за това, че не докосна Уилоу в тресавището — заслужаваш похвала. За това, че не насили дъщеря ми — още една похвала. Но за това, че целуна насила дъщеря ми… ще си платиш: каквото за едната… същото и за трите — Майка, Девица и аз.
Той се задушаваше… нещо докосна устните му, обви краката му, студът проникваше все по-навътре и по-навътре.
— Не — отчаян прошепна той.
Бялото лице отново се изпречи пред очите му, прокле го и се метна от скалите.
— Не — повтори той.
Зъзнеше от студ — пред погледа му се заредиха лицето на Уилоу, лицата на умиращите от глад деца, празните им очи, опустошените им от войната сърчица.
— Не — извика за трети път той.
Викът му се сля с вика на жената, в който усети болката и оскърблението от един бездушен свят, където властва единственото силата, където приятелите се убиват един-друг и злото е непредотвратимо. Вече нямаше никакви сили, изпитваше само болка и скръб.