Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Раменете му се удариха в пода, усети, че припада, сълзите замръзнаха на клепките му, устните му се вкочаниха и той се просна в цял ръст върху студените дъски — ослепял, бездиханен, неспособен да се съпротивлява. Най-накрай изгуби съзнание. Нямаше представа, колко време бе изминало, когато отново почувства дървения под под голия си гръб, усети лека дрезгавина през клепачите, но все още не можеше да отвори очи. Нечия сянка се приведе над него и топло дихание облъхна лицето му. Меки устни го целунаха по едното око, след това по другото и накрая по устата.
Видя клекналата до него Уилоу със запалена свещ в ръка, обгърнала с другата коленете си.
— Вече е ден. Тук няма прозорци.
Той не отвърна. Надигна се и засрамен от голотата си, навлече дрехите, докато тя го наблюдаваше безмълвно. Излезе от стаята, бързо прекоси скърцащия под на коридора, провря се през ниската врата, спусна се по витата стълба в потъналия в сумрак салон, от чийто прогнил дървен таван висяха паяжини и гнезда на прилепи, а през прозорците се процеждаше мътна дневна светлина. Доспехите му лежаха в праха. Облече ги с треперещи ръце и пристегна колана.
Стълбите изскърцаха. Погледна и видя Уилоу да слиза по тях. Грабна меча и го пъхна в ножницата. Погледна пак и на мястото на Уилоу видя госпожата.
Външната врата зееше отворена. Нямаше никаква гора. Затича се към обора и видя коня да пасе сам зад порутената ограда, а седлото лежеше върху мократа от росата земя. Оседла го набързо, метна се отгоре му и заобиколи внимателно кулата. Чу крава да мучи зад гърба му. Изведнъж върху полуразрушената стена видя Уилоу. Люлееше боси крака и му махаше. Смушка коня в хълбоците, но веднага дръпна поводите, усетил нечий поглед. Извърна глава към портата. Там стоеше госпожата. С лилия в косите и босонога.
— На добър час — пожела му тя. — Сбогом, рицарю.
Изплющя с поводите и препусна по пътя. Сред дърветата и шубраците стоеше черна фигура, обгърната в пелерина и с качулка на главата. Конят се закова на място подплашен. Дубан си пожела с изтръпнало сърце фигурата да не вдигне глава и да не отметне качулката си.
— Не още — чу той глас като шепот на листа. — Имаш още време, рицарю.
Пак изплющя с поводите и препусна. Слънчевите лъчи постепенно го стоплиха, чу чуруликане на птици и буцата лед в стомаха му бавно се разтопи. Извърна се назад. Пред погледа му се разстилаше само гората.
На другия ден стигна до някакво село. Докато поеше коня, хората плахо го наобиколиха и го заразпитваха за новини. Разказа им за войната, за смъртта на краля, за смъртта на графа — те изобщо не бяха чували за тези неща и примигваха, и цъкаха с език. Дадоха му хляб и бира, и жито за коня, а той им поблагодари и продължи нататък.
Този ден окачи меча на седлото и повече не го пипна.
На следващия свали доспехите и нежният зефир милваше кожата му, докато препускаше през плодородни земи и разположени край пътя села, в които хората не се страхуваха от нищо.
Щом съглеждаха оръжията му, децата го молеха да им разказва приказки.
И той съчиняваше истории за дракони и еднорози. И децата се усмихваха.
След време започна да се усмихва и той.
Рей Бредбъри
Ваканцията
Денят беше свеж като никнещата трева, като прелитащите над нея облаци и като пърхащите пеперуди, които го сътворяваха. Ден, изпълнен с безмълвието на пчела и цвете, океан и суша — безмълвие, наситено с движения, трепети, вибрации, възземания и падения, всяко със своя собствен вид и с неподражаем ритъм. Земята бе застинало движение. Морето бе нестихващо спокойствие. Един парадокс пораждаше друг, покой преливаше в покоя, звуците се преплитаха. Цветята се полюшваха и пчелите облитаха детелината като златни дъждовни струйки. Пуст и ръждясал железен път разделяше диплещите се хълмове от океанските вълни, явно от години по него не бе профучавал никакъв влак. На петдесет километра на север той извиваше в мъглите на далечните разстояния, на петдесет километра на юг потъваше в сенките на облаците, които препускаха над склоновете на разстилащите се до хоризонта планини.
Внезапно релсите затрептяха.
Някакъв кос, кацнал на едната релса, усети едва доловимо усилващия се ритъм, който идваше от много далеч и напомняше сърце, започнало да пулсира.
Косът излетя над морето.
Релсите продължиха да вибрират леко, докато най-накрая иззад един завой покрай брега изскочи дрезина и пукотевичният трясък на двуцилиндровия й двигател разцепи необятната тишина.
На тази малка дрезина, на двойна пейка без облегалка, под неголям сенник, седяха мъж, съпругата му и седемгодишният им син. Докато дрезината пътуваше от една пустинна местност към друга, вятърът брулеше лицата им и развяваше косите им, но те никога не поглеждаха назад, а се взираха неотклонно пред себе си. Понякога впиваха нетърпелив взор в разстилащата се зад поредния завой гледка, понякога печал изпълваше очите им, постоянно очакващи следващия пейзаж.