Господството на Борн
- Автор: Ладлэм Роберт, ван Ластбадер Эрик
- Серия: Джейсън Борн #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Григорова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Господството на Борн». Краткое содержание книги:
— Трябва да го видя — каза тя.
Но когато се опита да се надигне, Арон я блъсна лекичко назад.
— И това ще стане, обещавам ти, Сорая. Но не сега и не днес.
— Трябва. — Даде си сметка обаче, че напразно се съпротивлява и няма сили. Сълзите й не спираха да се леят. Амун беше мъртъв. Тя погледна към Арон.
— Моля те, Арон, събуди ме.
— Ти си напълно будна, Сорая. И слава богу.
— Това не може да е истина. — Защо плаче? Сърцето й сякаш беше разцепено на две. Въпросът дали чувствата й към Амун са истински вече нямаше значение. Бяха колеги, приятели, любовници, а сега него го нямаше. И преди се беше сблъсквала със загубата и смъртта, но сега бе различно. Неясно съзнаваше, че плаче, а Арон я държи и миризмата му се смесва с гадно–сладникавата миризма на болница. Тя се хвана здраво за него. И въпреки че той я държеше, изпита странното усещане, че е сама. При това много по-самотна от когато и да било. Работата й представляваше целия й живот. И тя като Джейсън не допускаше почти никого другиго в живота си — освен Амун. А сега…
Мисълта за Джейсън я обсеби. Спомни си за неговите загуби — лични и служебни. И за Мартин Линдрос, духовният баща на „Тифон“ и неин шеф, най-близкият приятел на Джейсън в старото ЦРУ. Смъртта му разтърси нея самата, а какво ли оставаше за Джейсън. Беше обърнал земята и небето, за да го спаси, но се провали точно накрая. Мисълта за Джейсън я накара да се чувства по-малко самотна и потисната от обстоятелствата и й даде отправната точка, която й беше необходима, за да се отстрани, да помисли и да се справи със случилото се.
— Арон, трябва да ме изведеш оттук — каза тя и в думите й прозвуча такова отчаяние, че сама се стресна.
— Нямаш нищо счупено, само малко понатъртени ребра. Докторите обаче се съмняват за мозъчно сътресение…
— Не ми пука — извика тя. — Не мога да остана тук нито секунда повече.
— Сорая, моля те, успокой се. Разбираемо е, че си разстроена и…
Тя го отблъсна с колкото сила имаше.
— Престани да се държиш с мен като с дете и чуй какво ти казвам, Арон. Измъкни ме оттук. Веднага.
Той я изгледа продължително и кимна.
— Добре. Дай ми минутка да се оправя с персонала.
Щом той излезе от стаята, Сорая с усилие се изправи в седнало положение. От движението я заболя главата, но тя се постара да не обръща внимание. Махна лепенката и извади иглата от ръката си. Внимателно прехвърли крака и стъпи на пода. Подът й се видя студен. Глезените й запулсираха, когато се опита да се изправи. Изчака, дишайки дълбоко и равномерно, за да вкара кислород в тялото си, хвана се за леглото и направи няколко предпазливи крачки — една, втора, трета — като току-що прохождащо бебе. Мъчително бавно прекоси стаята и извади дрехите си от гардероба. Движеше се абсолютно по инстинкт. С вдървени крака стигна до вратата като зомби и се спря, изчаквайки енергията й да се върне, докато си поема дъх.
После я отвори и надникна отвън. Огледа се на двете страни. Освен един старец, който, тътрейки крака, буташе стойка на колелца с банка на нея, не се виждаше никой друг. Срещу нея беше сервизното помещение. Сорая се стегна и направи крачка навън. В същия момент чу приближаващи се гласове. Единият беше на Арон. С усилие на волята тя си наложи да тръгне, посегна към вратата на сервизното помещение, отвори я и влезе вътре. Точно когато я затваряше, зърна Арон в компанията на двама лекари. Отиваха към нейната стая.
Борн и Есай намериха Кая и Вегас в антрето. Предната врата беше отворена и през нея се виждаше как дон Фернандо упътва две коли към къщата.
— Десет часът е — каза Кая. И като усети, че вероятно Борн и Есай, щом са заедно, очевидно искат да говорят с нея, добави: — Вечерята е свещен ритуал за дон Фернандо.
Борн се приближи към тях.
— Как се чувстваш, Естеван? Спа цяла вечност.
Вегас докосна с пръсти челото си.
— Малко гроги, но по-добре.
Дон Фернандо се появи на вратата.
— Превозът ни пристигна.
Целта им се оказа рибен ресторант на другия край на Кадис. Терасата, покрита със скъпи теракотени плочки, граничеше с каменен вълнолом, от който се откриваше гледка към южната част на залива. Закотвени яхти леко се поклащаха върху вълничките. Голяма моторна лодка мина край тях, порейки водите, и остави бяла пяна след себе си. Лунната светлина се стелеше по водата като сребърен плащ, а небето над главите им беше изпъстрено със звезди.