Последният скок на лъва

Течащият в дъното на екрана текст съобщаваше, че нивото на тревога е жълто, каквото си беше от много месеци. Никога вече нямаше да стане зелено и от много време не беше ставало оранжево. Лично аз харесвам оранжевото — привлича вниманието на всички и дава теми за разговор по коктейлите. Като стана въпрос за това, беше час за коктейли и имах време за един малък преди пристигането на шофьора и телохранителя ми за посещението ми в болницата.

Докато се чудех дали да е водка не мирише, или скоч обичайното, предплатеният ми телефон иззвъня.

Малко хора имаха този номер, но можеше да е Кейт.

Взех телефона от масичката.

— Кори слуша.

— Мога ли да говоря с мъжа в къщата? — попита гласът на Дик Карнс.

Явно имаше добри новини.

— Да, госпожо — отвърнах. — Ей сега ще го повикам.

Той се разсмя.

— Джон, мисля, че го намерих. Точно тук, в Ню Йорк.

— Жив?

— Да… предполагам. Онзи от тукашния оперативен отдел, който ми даде информацията, не спомена, че е мъртъв.

— Добре. — Макар да не беше задължително от ФБР да разберат моментално, че един от подопечните им бегълци е изчезнал или е претърпял злополука.

— Готов ли си да записваш?

Взех тефтера и молива от масичката.

— Давай.

— Добре. Борис Корсаков. — Прочете ми фамилията буква по буква. — Отговаря на описанието ти за приблизителна възраст и че е бивш служител на КГБ. Онзи от ФБР не спомена нищо за либийското разузнаване или предишните му адреси, но каза, че е по програмата за установяване на бивши съветски граждани.

— Добре… предполагам, че това е достатъчно.

— Виждал си този тип, нали?

— Да.

— Тогава си включи компютъра. Пратих ти снимката, която ми дадоха от ФБР.

— Момент.

Отидох в свободната стая, която двамата с Кейт бяхме направили на домашен кабинет — а не стая за мама, — и влязох в системата.

— Как е Кейт? — попита Дик.

— Много по-добре.

Отворих имейла. От екрана ме гледаше Борис. Моят Борис.

— Получи ли я?

— Да. Той е, Дик. Ти си гений.

— Абсолютен виртуоз по баламосването съм. Въртях онзи от ФБР на малкия си пръст.

И продължи да приказва. Слушах любезно и търпеливо. Дик Карнс, който не беше сигурен дали може или дали трябва да прави това, сега ме уверяваше, че било фасулска работа. Накрая обаче се усети.

— Направо си съдрах задника, докато се добера до подходящия човек и докато го убедя, че имам право на достъп до такава информация.

Продължавах да гледам снимката на Борис. Беше як на вид и си спомних колко впечатлени бяхме двамата с Кейт от него — не само от думите, но и от поведението му. Възможно ли бе Асад Халил да се справи с този тип? Не бих си помислил подобно нещо преди три години, когато се срещнах с Борис, но…

— Джон? Казах, че имам адреса му.