Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Колко преднина мислиш, че имат? — попита Клейтън.
— Твърде много. — Озърнах се към плота и видях две-три найлонови пликчета и няколко кафяви трохи. — Взела е кейка с моркови, за да има храна по пътя.
Клейтън събираше сили да стане.
— Проклет рак. Целият ме е разял. Животът е само болка и нещастие, а после свършваш пълна развалина като мен. — Той се изправи. — Трябва да взема нещо, но няма да имам енергия да сляза долу.
— Кажи ми какво.
— В мазето ще видиш работен тезгях. Отгоре има червена кутия с инструменти.
— Добре.
— Отвори кутията и издърпай отделението под капака. Искам онова, което съм залепил с тиксо на дъното.
Вратата на мазето беше зад ъгъла след кухнята. Протегнах ръка към електрическия ключ за осветлението и извиках на Винс:
— Как си? Държиш ли се?
— Мамка му — чу се приглушеният му отговор.
Слязох по дървените стъпала. Долу миришеше на мухъл и беше хладно. Навсякъде имаше разхвърляни кашони, коледни украшения и непотребни мебели, а в ъгъла бяха наредени капани за мишки. Тезгяхът стоеше покрай дългата стена, отрупан с използвани до половината туби със смола, листове шкурка, неприбрани инструменти и очукана и издраскана червена кутия.
Над него висеше крушка и дръпнах шнура, закачен за нея, за да виждам какво правя. Щракнах двете метални ключалки на кутията и вдигнах капака. Отделението беше пълно с ръждясали винтове, счупени остриета от триони и отвертки. Щях да изсипя всичко, ако го обърнех, затова леко го надигнах, за да видя какво има отдолу.
Различих плик със стандартни размери, изцапан и на петна, закрепен с пожълтели лентички тиксо. Отлепих го. Не се изискваха усилия.
— Намери ли го? — хриптейки, извика Клейтън от най-горното стъпало.
— Да. — Оставих плика на работната маса, върнах отделението в кутията с инструменти и я заключих. Взех запечатания плик и го обърнах. На него нямаше написано нищо, но съдейки по тежестта, предположих, че вътре има сгънат лист хартия.
— Може да погледнеш вътре, ако искаш — рече Клейтън.
Разкъсах единия край на плика, бръкнах с палец и показалец, внимателно извадих листа и го разгърнах.
— Хартията е стара — добави Клейтън. — Внимавай.
Прочетох какво пише и дъхът ми секна.
Качих се горе и Клейтън ми обясни обстоятелствата около написаното в писмото и ми каза какво иска да направя с него.
— Обещаваш ли? — попита той.
— Обещавам — отвърнах аз и пъхнах плика в спортното си сако.
Водих един последен разговор с Винс.
— Линейката трябва да пристигне всеки момент. Ще издържиш ли?
Той беше едър и силен мъж и предположих, че има по-голям шанс от повечето хора.
— Бързай да спасиш жена си и момиченцето си. И ако намериш дъртата кучка в инвалидната количка, блъсни я сред колите на магистралата. — Замълча. — Пистолетът ми е в пикапа. Трябваше да го взема. Много съм глупав.
Докоснах челото му.
— Ще се оправиш.
— Върви — прошепна той.
— Хондата пред къщата в движение ли е? — обърнах се аз към Клейтън.
— Разбира се. Това е моята кола, но не съм я карал, откакто се разболях.
— Не знам дали да вземем пикапа на Винс. Ченгетата ще го търсят. Хората ме видяха, че потеглям с него от болницата. Полицаите ще имат описанието и регистрационните му номера.
Клейтън кимна и посочи малка декоративна чиния на бюфета до вратата.
— Там трябва да са ключовете.
— Чакай малко.
Хукнах към задния двор и отворих доджа на Винс. В кабината имаше няколко отделения — във вратите, между седалките и жабката. Претърсих ги всичките и на дъното на конзолата в средата, под купчина пътни карти, намерих пистолета.
Не знаех много за оръжията и неуверено затъкнах пистолета в колана на панталоните си. Вече имах достатъчно проблеми и без да добавям самопричинено нараняване към списъка. Отключих хондата, седнах зад волана и сложих пистолета в жабката. Включих двигателя и приближих колата до къщата.
Клейтън излезе и с предпазливи стъпки тръгна към мен. Изскочих от колата, заобиколих я, отворих вратата, помогнах му да се качи и закопчах предпазния колан.
— Добре. Да тръгваме.
Изкарах хондата от двора, стигнах до края на улицата, завих надясно по Мейн стрийт и се отправих на север.
— Разминахме се на косъм — отбеляза Клейтън.