Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Той не отговори, но уви пръсти около облегалките за ръце и се хвана здраво. Щеше ми се да има предпазен колан.
Вратите се отвориха. До паркинга имаше коридор, дълъг петнайсет метра.
— Дръж се — прошепнах аз и хукнах.
Инвалидната количка не беше пригодена за високи скорости, но я бутах така, че предните колела започнаха да се огъват. Уплаших се да не кривне внезапно наляво или надясно и Клейтън да си разбие черепа, преди да го закарам до пикапа на Винс. Натиснах надолу дръжките и повдигнах назад количката.
Възрастните мъж и жена, които седяха в чакалнята, тътреха крака в коридора.
— Дръпнете се! — извиках аз.
Жената завъртя глава и дръпна съпруга си от пътя ми точно преди да минем.
Сензорите на плъзгащите се врати на спешното отделение не можаха да реагират достатъчно бързо и трябваше да натисна спирачките, за да не изстрелям Клейтън през стъклото. Намалих колкото можех по-скоро, без да го изхвърля от количката, и в същия миг някой зад гърба ми извика:
— Хей! Спри веднага!
Предположих, че е охраната.
Бях толкова зареден с адреналин, че не се замислих какво правя. Действах инстинктивно. Завъртях се, използвайки инерцията, която бях натрупал, докато препусках по коридора, свих пръсти в юмрук и цапардосах преследвача в слепоочието.
Той не беше много едър, може би седемдесет и пет килограма, метър и седемдесет, с черна коса и мустаци, и сигурно мислеше, че сивата униформа и широкият черен колан с пистолет ще ми внушат уважение. За щастие още не беше извадил оръжието си, вероятно защото предполагаше, че човек, бутащ умиращ пациент в инвалидна количка, не представлява голяма заплаха.
Пазачът обаче грешеше.
Той се строполи на пода на спешното отделение като кукла, на която някой бе срязал конците. Някъде изпищя жена, но не загубих време да видя коя е, нито дори дали някой ме гони. Обърнах се, хванах дръжките на количката и я закарах до доджа на Винс.
Извадих ключовете, отключих колата с дистанционното управление и отворих вратите. Пикапът беше висок и се наложи да повдигна Клейтън, за да го настаня на предната седалка. Затворих вратата, изтичах от другата страна и закачих инвалидната количка с предната дясна гума, докато излизах на заден ход от паркинга. Чух я, че остърга бронята.
— По дяволите — изругах, като си помислих колко безупречно чиста поддържа Винс колата.
Гумите изсвириха, когато се отправих към магистралата. Видях, че неколцина човека изскочиха от спешното отделение да гледат как заминаваме.
— Трябва да се върнем в къщата ми — уморено каза Клейтън.
— Знам. Отиваме там. Искам да знам защо Винс не отговаря на телефона си, да се уверя, че всичко е наред, и може би да спра Джереми, ако се появи, в случай че Винс вече не го е направил.
— А аз трябва да взема нещо, преди да отидем да видим Синтия.
— Какво?
Той махна с ръка.
— После ще ти кажа.
— Хората в болницата ще повикат полицията. Отвлякох пациент и ударих пазач от охраната. Ще търсят пикапа.
Клейтън не каза нищо.
Подкарах със сто и четирийсет километра в час на север по пътя за Йънгстаун. Непрекъснато поглеждах в огледалото и търсех проблясващи червени светлини. Отново опитах да се свържа с Винс, но и този път безуспешно. Батерията на телефона ми свършваше.
Изпитах огромно облекчение, когато поех по отбивката за Йънгстаун, защото смятах, че съм по-уязвим и забележим на магистралата. Ами ако ченгетата ни чакаха в къщата на Слоун? От болницата щяха да им кажат къде живее избягалият пациент и те вероятно щяха да отцепят района. Кой смъртно болен не иска да се прибере у дома и да умре в леглото си?
Минах по Мейн стрийт, завих наляво и след три километра свърнах по улицата, където беше домът на Слоун. Къщата изглеждаше спокойна. Вътре светеха две лампи и хондата „Акорд“ все още беше паркирана отпред.
Не се виждаха полицаи.
— Ще вкарам пикапа отзад, където няма да се вижда от улицата — рекох аз и Клейтън кимна. Спрях в задния двор и угасих фаровете и двигателя.
— Тръгвай. Отиди да видиш как е приятелят ти. Ще се опитам да те настигна — каза Клейтън.
Изскочих от колата и хукнах към задната врата. Открих, че е заключена, и заудрях по нея.
— Винс!
Погледнах през прозорците, но не забелязах движение. Изтичах отпред, огледах улицата за полицейски коли и после опитах предната врата.