Лъвовете на Ал-Расан

„Златен мой!“, беше възкликнала тя, отдъхвайки си след миговете на безумие в леглото й. Сега тези думи му подхождаха повече от всякога. Той караше у дома злато, шест сандъка, за прослава на Джад и Халоня — и на граф Нино ди Карера, който сега се рееше като златен сокол във висините. И кой би могъл да каже колко още щеше да се издигне преди бог да го призове при себе си?

Ала цялото му сияйно бъдеще зависеше от това дали ще успее да закара шестте сандъка невредими у дома и — което беше по-неотложно — да накара да замлъкне женския глас, отекващ звънко в дълбоката долина. По-добре да не бяха влизали в нея!

— Нино, Нино, Нино! О, скъпи! Това съм аз, Фруела, твоята кралица! Ела при мен, любими!

Протяжният зов, висок и чист, звънеше като камбана и изпълваше долината с мелодичното си ехо. Нино ди Карера усети, че се е изчервил. Естествено това не беше гласът на кралица Фруела, но беше на жена, която говореше добре есперански, и в него звучеше страстно желание.

— Ела, Нино! Вземи ме. Вземи ме тук, в хълмовете! Направи ме своя!

За една изгряваща звезда в двора на крал Бермудо никак не беше здравословно да става обект на подобни подигравки. Никъде и по никакъв начин. А тук всички бяха свидетели, думите отекваха над главите им и изпълваха всяко кътче от долината. Някои се забавляваха за сметка на Нино ди Карера. И щяха да си платят за това.

Той избягваше да поглежда назад към отряда си, но женският глас, премалял от копнеж, продължаваше да сипе варианти все на същата тема и Нино вече ясно чуваше сподавения смях зад гърба си.

— О, буйни мой жребецо, искам те! Обладай ме, покори ме, любими!

Акустиката на това място беше невероятна. Това беше направо противоестествено! Думите не само се чуваха изключително ясно и чисто, но и отекваха така, че името му, изричано с такъв копнеж, и разнообразните предложения, отправени към него, звучаха като пеенето на цял хор под купола на някой храм.

Лицата на двамата съгледвачи бяха пепелявосиви. Мъжете избягваха да срещнат погледа му, но на лицата им нямаше и следа от насмешка. Те във всички случаи не биха дръзнали да му се присмиват, но и вестта, която носеха, изключваше всяко лекомислие. Виещата от желание жена беше оскърбление, при това смъртно, но въоръжените мъже, чакащи в засада на изхода на долината, бяха нещо съвсем друго.

Нино ди Карера съвсем не беше безразсъден, както би могло да се предположи от външността и младостта му — напротив, беше добър командир на добър отряд, а и съгледвачите му бяха отлични. Повечето командири на негово място биха си яздили безгрижно, успокоени от присъствието на почти сто въоръжени мъже. Ала Нино много добре знаеше колко важна е тази задача — и за Халоня, и за самия него. Беше пратил съгледвачи пред отряда и зад него, по фланговете също яздеха негови хора, докато хълмовете не ги принудиха да се върнат при своите. Предните двама бяха забелязали, че на северния изход на долината ги причакват в засада.