Лъвовете на Ал-Расан

В тона, с който изрече това, се съдържаше ясен намек, че аудиенцията е приключила. Рамиро се надяваше, че поне тази първа среща няма да продължи дълго. Това щеше да му даде възможност да премисли нещата.

Изражението на де Шервал беше мрачно и угрижено.

— Бог е свидетел, че не се боим за себе си и за собствените си удобства, милостиви кралю. Изминахме целия този труден път дотук, защото ни измъчва мисълта за онези деца на Джад, които нямат щастието да живеят под мъдрото ръководство на есперанските крале. Признавам, че това прави идущата зима тежка за мене.

Надеждата, че срещата ще се окаже кратка, угасна.

— Какво искате да кажете, ваше преподобие? — с искрено вълнение попита Инес. Ръцете й бяха сключени и стискаха слънчевия диск в скута й, а лицето й издаваше най-живо участие. Кралят на Валедо изруга наум, но изражението му остана все така любезно.

— Как мога да не мисля за нашите благочестиви братя по вяра, които трябва още една зима да страдат под хомота на неверниците ашарити! — въздъхна Жеро де Шервал скръбно, но достатъчно високо, та да го чуе целият двор.

Рамиро мрачно си помисли, че това е камък в неговата градина. Този самоуверен, опасен мъж от Фериерес беше дошъл тук, за да му каже точно това. Да го каже тази сутрин, после отново и отново, докато накара кралете, конниците и земеделците в полето да заиграят по неговата свирка и да тръгнат на смърт за него.

Рамиро усети, че го обзема гняв срещу конетабъла. Гонзалес трябваше да е готов за това. Не беше ли то част от задълженията му? Трябваше ли Рамиро да мисли за всичко важно в това кралство? Отговорът се натрапваше сам.

Нямаше кого да вини освен себе си. Кралят си спомни за Родриго Белмонте, който беше далеч оттук, някъде в Ал-Расан. В изгнание при неверниците. Дори все още не се знаеше къде точно е отишъл. Той беше обещал да не се обръща срещу Валедо, комуто и да служи. И това беше всичко. Родриго беше човек на Раймундо, негов приятел от детинство, после и конетабъл. Не се ползваше с пълното доверие на Рамиро, пък и самият той не вярваше на своя крал. Причината беше смъртта на Раймундо. Неяснотите около нея. Всичко това беше твърде сложно и корените му отиваха в миналото. А Родриго Белмонте беше твърде горд, твърде независим. Но и нужен до болка.

— Но какво можем да направим ние, ваше преподобие? — попита Инес, притиснала ръце към гърдите си. — Думите ви изпълват сърцата ни с болка.

Слънчевият й диск блестеше в мътната светлина, нахлуваща през прозорците. Навън беше започнало да вали и трополенето на дъжда се чуваше ясно по стъклата.

Ако не я познаваше достатъчно, Рамиро би си помислил, че двамата с де Шервал са се наговорили — така на място му подаваше тя репликите. Кралят искаше да си затули очите и ушите. Искаше да се махне оттук, да язди в дъжда. А думите продължаваха — напълно предсказуеми, и все пак звънки и неотразими.