Лъвовете на Ал-Расан

— Щом кралските войски са се насочили към Амуз и Сория — намеси се Гонзалес, — трудно ще откажем да се присъединим към тях напролет. Всички духовници в трите кралства на Еспераня ще ревнат в един глас, че обричаме душите си на гибел.

— Знам — въздъхна Рамиро. — Налей си вино. Това ще облекчи терзанията на грешната ти душа.

— Аз съм виновна — каза Инес. — Аз го докарах тук. Кралят остави чашата си, приближи се до нея и хвана ръцете й. Тя не се отдръпна и това също беше нещо ново за нея.

— Той така или иначе щеше да дойде, мила. Заедно с останалите. Щом всички велможи на изток от планините вече играят по тяхната свирка, кой ще ни позволи на нас да си живеем, както ни харесва? Можеш да бъдеш сигурна, че и в Халоня и Руенда вече се радват на такива гости. Те ще искат още тази зима да се съберем тримата. Ще ни наредят да се срещнем под страх от проклятие и божие наказание. И ние ще трябва да се подчиним. Ще се срещнем тримата — чичо Бермудо, брат ми Санчес и аз — и ще седнем заедно, ще ловуваме заедно. Те ще дебнат всяко мое движение, аз ще правя същото. Ще сключим свещено примирие, а духовниците ще пеят възторжени химни в наша чест. И почти сигурно е, че напролет ще потеглим на война срещу Ал-Расан.

— И?

Доста пряма беше неговата кралица. Умна, непредсказуема и пряма. Рамиро сви рамене.

— Никой трезвомислещ мъж не може да говори с увереност какво ще се случи в една война. Особено във война като тази, където от една страна имаме три ненавиждащи се армии, а от другата — двайсет, които се мразят.

— И муардите отвъд проливите — добави граф Гонзалес. — Не ги забравяйте.

Рамиро затвори очи. Още чуваше трополенето на дъжда. Фериерес, Валеска, Карч, градовете на Батиара… всичките сплотени за свещена война. И в представата за това имаше нещо вълнуващо, на което не можеше да устои, колкото и да се бунтуваше разумът му. Като наяве виждаше разветите знамена, всичките могъщи военачалници, събрани заедно. Как би могъл един храбър мъж да не пожелае да е там, за да сподели този възторг?

— Светът е по-различен, отколкото беше тази сутрин — с въздишка каза Рамиро. Забеляза, че още държи ръцете на жена си и че тя не се отдръпва.

— Знаеш ли какво ми се иска да направя? — попита той внезапно, за изненада на самия себе си.

Тя го погледна, но не отговори. Рамиро знаеше какво си мисли. Когато й говореше така, винаги искаше едно нещо. Какво пък, тя не беше единствената, която можеше да изненада.

— Иска ми се да се моля — каза кралят на Валедо. — След това, което току-що чухме, имам желание да се помоля. Ще дойдете ли с мене?

Тримата тръгнаха заедно към кралския параклис — кралят, неговата кралица и техният конетабъл. Дворцовият свещеник беше там — току-що беше дошъл от приемната зала, крайно объркан. При вида на краля слисването му нямаше граници. Той припряно зае мястото си на олтара пред слънчевия диск.