Лъвовете на Ал-Расан

Отначало Джехане беше възмутена от предложението на Родриго, после развеселена и накрая — искрено въодушевена. И насред това начинание откри, че е неочаквано възбуждащо да крещи в изнемога от страст и виковете й да кънтят из цялата долина.

Двамата мъже до нея се задушаваха от сподавен смях, докато тя с нарастващ плам описваше от името на кралица Фруела неутолимия си копнеж по златокосия граф, дошъл да прибере париаса от Фибас. Джехане трябваше да признае пред себе си, че част от удоволствието й се дължи на искреното им веселие и одобрението, с което посрещаха нейното изпълнение, и това още повече развихряше въображението й.

Бяха застанали под източното било на един от хълмовете, които се извисяваха над долината Емин ха’Назар, известна като Домът на многото гласове. Известна, да, но не и на джадитите, които бяха влезли в нея сутрин. Дори и Родриго не беше чувал за нея, но ибн Хайран не само я знаеше, а и правилно предположи, че именно тук може да се очаква засада на фибаското злато.

Долината беше известна не само с ехото си. Разправяха, че сред призрачните гласове, отекващи в нея нощем, се чували и тези на хора, убити тук преди векове.

Първата битка беше от времето на най-ранното нашествие на Халифата в джадитските земи, когато границата между Ашар и Джад била изместена толкова на север, колкото никога дотогава. Тя и сега си оставаше там — на юг от река Дурик и планините, бранещи Халоня.

Халифите и техните армии, продължавайки този дързък и изумително успешен набег на север отвъд проливите, за триста години бяха създали и укрепили на полуострова една славна държава, като бяха изтласкали есперанците далеч на север и предприемаха два пътя годишно нападения над техните земи — за злато, за роби и за голямата радост и чест да служат на Ашар и да прославят светлото му име.

Тази епоха беше наречена Златен век.

Който беше отминал. Луните растяха и намаляваха. Силвенес падна. Дребните царчета се счепкваха и се хващаха за гушите. А сега джадитите отново идваха на юг на великолепните си коне, които отглеждаха на север. Валедо вземаше данък от Фезана, Руенда проявяваше апетити към Салос и градовете по крайбрежието на север от него, а сега в долината беше и първият халонски отряд, дошъл да се включи в пиршеството, като отмъкне фибаското злато в бруления от ветровете замък на крал Бермудо в Ескалу.

Стига да можеше.

Високо на склона Джехане отново извиси глас и възкликна на есперански, опитвайки се да вложи в думите си неудържимо желание:

— Нино, кралю мой златен, аз съм Фруела! Изгарям за тебе!

Скрити зад кедрите и боровете, тримата видяха как младият джадитски командир погледна още веднъж нагоре и с решителен жест нахлупи шлема си.

— Това беше — промълви Родриго. Вече не се смееше. — Мисля, че си свърши работата, Джехане.

— Той вика мъжете, които беше пратил насам — също така тихо каза Амар.

— Каква работа съм свършила? — шепнешком попита Джехане. Никой от двамата не беше пожелал да й обясни. Просто я помолиха да се качи с тях на хълма и да се престори, че изнемогва от желание. Тогава това й се стори забавно.