Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Нино! Изгарям за тебе! О, любими, аз съм само жена и чак след това кралица!
Беше му почти невъзможно да се съсредоточи, докато гласът изпълваше долината. Но сега това беше жизненоважно — който и да беше заложил този капан, със сигурност знаеше с колко мъже разполагат джадитите. Което означаваше, че броят им не е проблем за онези, които ги причакваха, а това предвещаваше големи неприятности. Не можеха да са от Фибас. Това беше нелепо — да им дадат златото, а после да се опитват да им го отнемат. Пък и цар Бадир от Рагоса, който владееше малкия, но богат град, сам беше наредил плащането на париас, макар и крайно неохотно. Какъв беше смисълът да изнесат златото извън укрепените стени, за да нападат после на открито? И защо изобщо ще се съгласяват да плащат, ако се чувстват достатъчно силни дадат отпор?
Всичко това изглеждаше пълна безсмислица. Значи засадата пред тях беше устроена от разбойници. Нино беше доволен, че все още е в състояние да разсъждава трезво, защото сега жената споделяше, че е съблякла всичките си дрехи и го очаква с копнеж.
И все пак онова, което ставаше, все още му се струваше невероятно. Не можеше да си представи разбойническа банда, достатъчно голяма и добре въоръжена, която би се опитала да причака сто добре обучени Конници на Джад.
Хрумна му нещо и той присви очи и почеса брадичката си. Освен ако…
— Цялата треперя, изнемогвам, умирам! О, Нино, ела при мен с късия меч между бедрата си!
Късия меч?
Един от съгледвачите внезапно се закашля и извърна глава. Отзад, откъм спрелия за почивка отряд, се чуха звуци, които не оставяха никакво съмнение.
Това преля чашата.
— Едрике! При мен! Веднага!
Ди Карера изрева заповедта, без да се обръща, и само след миг чу как конят на помощника му закова до него.
— Ваша светлост?
Пред него изникна едрият и самоуверен помощник, видимо почервенял.
— Искам тази жена да млъкне. Вземи още петима души.
Лицето на Едрике беше безизразно.
— Слушам, ваша светлост. Тръгваме веднага.
— Ела, жребецо мой! Искам да те яздя до рая!
Едрике се извърна и се закашля, опитвайки се да скрие поаленялото си лице.
— Като се съвземеш — ледено продума Нино, — заеми се с работата си. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че ни причакват в засада на изхода на долината.
Това отрезви помощника му.
— Мислите, че жената е свързана с тях?
— Откъде мога да знам, за бога? — избухна Нино. — Оправи се с нея, която ще да е, и бързо се връщай. И я доведи тук. Искам я жива. През това време ние ще се върнем по същия път и ще заобиколим долината, колкото и да е дълъг пътят. Мразя това място! — Това беше изречено с повече чувство, отколкото възнамеряваше. — Няма да се завра в някаква дупка, където врагът познава всяка педя земя.
Едрике кимна и след миг вече викаше по име мъжете, които щяха да го придружат. Нино се опита да обмисли положението, доколкото му позволяваха страстните вопли на жената, които отекваха из цялата долина.
Само преди миг му се беше мярнала много важна мисъл, която сега му убягваше.
Ала връщането назад беше най-вярното решение, по това две мнения не можеше да има, колкото и да не му се искаше да бяга пред тази ашаритска сган. Щом разбойниците бяха дотам самоуверени, та да му устроят капан, нямаше смисъл да се тика в него, колкото и да беше сигурен в хората си. Трябваше да преглътне гордостта си, поне за момента. Както казваха, отмъщението е вино, което се пие бавно.
Чу се тропот на копита — двамата мъже, които беше оставил да ги прикриват в гръб, се приближаваха в галоп.
— Ваша светлост, зад нас има въоръжен отряд! Преградили са ни пътя на юг!
— Жребецо мой, кралю мой! Вземи ме! Изгарям по тебе!
— Какво прави тая проклета жена? — избухна Нино. Опита се да се овладее. Трябваше да мисли, да бъде решителен. Да не се поддава на гнева, да не се разсейва. Вгледа се в северния край на долината — там хълмовете се сближаваха и слънчевата светлина не можеше да проникне в тесния проход. Отпред ги чакаше засада, отзад въоръжени мъже им преграждаха пътя. Ако се забавеха още малко, щяха да се окажат в клещи. И ако врагът беше достатъчно многоброен… Но как можеше да бъде многоброен? Това беше пълна безсмислица!