Лъвовете на Ал-Расан

— Колко са?

— Трудно е да се каже, ваша светлост. В първата група бяха двайсет-двайсет и пет души, но зад тях май имаше и други.

— Пешаци ли?

— Че как иначе, ваша светлост! Разбойниците нямат…

— Не съм ви искал мнението!

— Да, ваша светлост.

— Искай всичко от мене, мой истински кралю! Аз съм твоя робиня. Гола съм и чакам да ме обладаеш! Прави с мене каквото пожелаеш!

Нино изруга и яростно прокара пръсти през гривата си. Бяха хванати в капан! Направо не беше за вярване. Откъде се бяха взели толкова бандити тук? Видя как Едрике и петимата мъже с него започнаха да се изкачват по източния склон по посока на гласа. С конете щяха да стигнат само донякъде, после щеше да се наложи да продължат пеша. И жената при всички положения щеше да ги види.

Беше време да се прояви като истински водач и Нино бързо взе решение.

— Едрике! — изрева той. — Връщайте се! Помощникът му обърна коня и препусна към командира си.

— Забрави за нея! Тръгваме на север. Ако разбойниците са и в двата края, ще си пробиваме път напред. Те сигурно са пресметнали силите си. Няма смисъл да се връщаме. Няма да отстъпя пред някакви си ашаритски бандити!

— Точно така, ваша светлост. Ще им дадем такъв урок, че няма да го забравят, докато са живи.

После се обърна към отряда и енергично се зае да дава разпореждания.

Нино нахлупи шлема на главата си. Едрике беше ценен човек, спор нямаше. Неговото спокойно, самоуверено държане му вдъхваше кураж и увереност. Хората му щяха да го забележат и да се ободрят. Отрядът му наистина беше добър, конете превъзходни, и всеки от мъжете се гордееше, че е избран за тази задача. Които и да бяха, тези ашаритски лешояди щяха да съжаляват за днешната си самонадеяност.