Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2
- Автор: Бик Ильза Джей
- Серия: Пепел #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2». Краткое содержание книги:
най-много жадуваха, бяха всички онези сочни деца, сгушени в обора.
„Но не им беше позволено. Те бяха като... марионетки.“ Това не беше съвсем правилно. Беше
сякаш нещо или някой ги държеше на невидими каишки - „дотук и не по-нататък“.
- Да, но опитвал ли си се някога да проследиш собствените си мисли? Наистина е
сложно. - Джаспър приглади празния плик от готовата храна върху бедрото си и започна да го
нагъва в стегната тръба. - Освен това имаш проблем със силата на сигнала и сложността.
Люк и Синди се спогледаха.
- За какво говориш? - попита Люк.
- Мислите са объркани - каза Джаспър.
- Добре. И?
В погледа на Джаспър се четеше досада.
- Какво прави Питър? Говори ли за милиони неща? Не. Продължава да повтаря едно и
също отново и отново: „давай-давай-давай, пусни ме“.
- Да, но е луд - каза Чад.
- Не през цялото време. - Джаспър се взря през тръбата, която беше направил, като пират
през далекоглед. - Най-зле е, когато Чъкитата нападат. През другото време е нормален.
- Той яде хора - настоя Синди. - Очите му са странни.
- Добре, ненормален нормален, но не и изцяло Чъки. Когато Фин го вземе със себе си, Питър или е вързан, или е с неколцина пазачи.
- Вероятно защото Фин още не може да го контролира много добре - каза Люк.
- Или поне не през цялото време, да. А когато Фин го оставя тук? Питър не е толкова
шумен и луд. И колкото по-дълго отсъства Фин, толкова по-добре изглежда той. Мисля, че е
излагане с натрупване и нещо с разстоянието като безжичен интернет.
- А?И? - попита Люк, а когато Джаспър се завъртя все още с тръбата на окото, добави: - Ще
спреш ли с това? Досадно е.
- Добре. - Хлапето изпусна една дълга страдалческа въздишка. - Не мисля, че Питър казва
„пусни ме“ като „пусни ме от тази клетка, за да си ида у дома“. Може би има предвид „пусни ме, давай-давай-давай след тях“. ,Давай-давай-давай“ е командата. Може би всичко, което прави
Фин, е да дава прости команди, които се носят на гърба на други сигнали.
- Дори не знам какво означава това - каза Синди.
- Да, Чъкитата не са радиоприемници - додаде Чад.
„Радиоприемници. - Люк преметна мисълта в ума си. - Безжичен интернет. Тук има нещо
важно... Нещо, което Джаспър каза за силата на сигнала, не просто разстояние, а нещо друго.“
- Хора! Какво смятате, че са мислите? - попита Джаспър. - Електрически импулси, това е.
Тялото е пълно с електричество. Имате градиенти през кожата си и поток йони в клетките.
- Какво? - поиска да разбере Синди. - Как действа това в тази ситуация?
- Ами, мислите са химически и електрически... Не знам. - Раменете на Джаспър се
вдигнаха и паднаха. - Вижте, не мога да ви кажа как го прави Фин, но той не може да прехвърля
наистина сложни мисли. Или ако може, само неколцина Чъкита могат да ги приемат. Може би
дори само едно Чъки.
- Хей! Чакай малко! - Синди седна. - Той е прав. Две групи Чъкита: едните в бяло...
- И всички останали - добави Чад. - Сякаш може би не действа при всяко Чъки.
- Или няма нужда от много, за да се свърши работата - предположи Люк. - Но е ограничен
откъм разстояние, както когато безжичният интернет сигнал прекъсне, ако си твърде далеч от
мрежата. - Той продължи да мисли: „Сила на сигнала, сила на сигнала и мрежа...“.
- Добре, приемам това. Но... - Чад вдигна ръце. - И какво? Все още сме заседнали тук.
Люк не виждаше как това би помогнало, но усещаше главата си така, сякаш беше прекарал
цяла нощ зубрейки за тест, на който беше сигурен, че ще се провали. Понякога, когато се
отдалечеше от един проблем, отговорът цъфваше право в главата му.
- Отивам за вода - каза. Когато се изправи, и четиримата пазачи вирнаха глави. - Вода -
каза той, като протегна манерката си и я разклати.
- Чакай! - Мустакатият пазач се вдигна на крака и се за- тътри към него. Запалена цигара
висеше от устата му. - Добре, да вървим! - каза той, подавайки му фенерче.
- Не че мога да избягам някъде - подметна Люк, но пазачът само изсумтя и направи
подканящ жест с узито.
Потокът беше зад палатката на децата, в близката гора. Следвайки лъча на фенерчето, той се
гмурна сред дърветата, където светлината беше по-лоша, а сенките по-гъсти. Напред чуваше как
водата се пени върху камъните. Последните шест метра до потока бяха рязко спускане.
- Аз няма да слизам до долу. Коленете ме болят. Давай бързо! - каза пазачът, а оранжевата
жарава на цигарата му танцуваше. - Задникът ми замръзва.