Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2
- Автор: Бик Ильза Джей
- Серия: Пепел #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2». Краткое содержание книги:
така че Синди и Джаспър да останат зад него. - Ако се случи нещо наистина лошо, просто
бягайте...
Откъм дърветата дойдоха приглушени викове, едно рязко „какво...“. После едно дълбоко, гърлено ръмжене и едно „туп“ от пистолет, което накара Синди да подскочи.
- О, мамка му! - Чад дишаше тежко. - Не мога да кажа дали...
„Ами ако са животни или Чъкита?“ Синди пое пронизително дъх, но го заглуши с ръка. Още
звуци долитаха сега: тропане на скали, странен скимтящ вик, пукане.
- Боже, това беше узи! Може би е по-добре да се махате оттук - каза Чад.
- Оставаме заедно. - Сърцето на Синди трептеше като крилата на малък папагал в клетка.
- Няма да те оставя да те изядат.
- Не може да са Чъкита или животни. Люк е още жив... Хей! - Джаспър посочи към
мястото, където бяха изчезнали пазачите и момчето. - Вижте!
От дърветата първо се появи един гигантски сиво-бял вълк, голям като варгите от онази
битка във втората част на филма „Властелинът на пръстените“, само че не толкова грозен и без
озъбена, размахваща меч орка върху него. Неподвижна, Синди ахна и отстъпи назад. „Няма
начин да избягам достатъчно бързо.“
- О, човече! Това нещо е огромно! - каза Чад, гласът му трепереше. - Къде...
Две фигури изскочиха след него. Първи беше Люк, отрупан с пушки.
- Люк! - Синди тръгна напред, облекчението пееше във вените ѝ. Беше си го представяла
с разкъсано гърло и в кръв, кьпеща гърдите му. - Какво е... - Тя спря, когато вторият човек стана
видим. Беше по-голямо момиче в странно камуфлажно облекло, с узи в ръце и пушка през рамо.
„Хей, не съм ли я виждала някъде преди?“
- Коя си ти? - попита Синди.
- Името ми е Алекс - каза момичето. - Вие кои сте? Как така сте с Фин?
И четиримата - Синди, Люк, Джаспър и Чад - се спогледаха, преди да се обърнат към
момичето. Синди отвори уста, но Люк я изпревари.
- Алекс? - каза той. - Алекс на Том?
Момичето спря насред крачка, учудването се просмукваше по лицето и.
- Вие... вие познавате Том? - Едната ръка се качи на гърлото ѝ. - Виждали сте Том?
Видели сте го?
- Разбира се, всички го видяхме - каза Джаспър, а Синди искаше да удуши глупавото
хлапе. - Том беше наш приятел. Той ни помогна.
- Беше? - Алекс пребледня. Зелените ѝ очи внезапно станаха бляскави и влажни. - Беше?
- Да. - Люк хвърли на Синди нещастен поглед, преди да се обърне. Тя знаеше точно как се
чувстваше той.
- Съжалявам, Алекс - каза момчето безпомощно, - но Том е мъртъв.
108
- Не ги виждам - каза Том. Той и Крис бяха стигнали бързо, пришпорвайки конете си
надолу по блещукащата пътека, която минаваше през гъст участък от широколистни и
вечнозелени дървета до наблюдателния пост, който беше разположен високо на югоизток върху
базалтова плоча на сто метра от набързо вдигнатия абатис. Сега, застанал в кабината на
наблюдателницата на около двайсет и три метра над земята, той свали бинокъла. Над главата му
светеха най-ярките звезди от дълбоко тъмнокобалтово небе, но на изток сребристо петно
зацапваше хоризонта. Отдясно облаците пушеха над светлозелена луна като баскетболна топка,
закрепена на ръба на дърветата. С намалената снежна покривка и с големите ивици гола земя
вече нямаха предимството на отразената лунна светлина. Сенки потрепваха над този южен
подстъп. Лош късмет за тях, добър за Фин.
- Трябва да съмне скоро. Проклетите облаци! Нагласи го на юг и чакай! - каза Джарвис. -
Вече са минали възвишението. Не можем да се измъкнем, ако имат оръжия... Там! Право напред!
Виждаш ли ги?
- Да. - Сенките се търколиха встрани, сякаш някой беше дръпнал одеяло, а после през
бинокъла си Том видя нещо, което му напомни за колони черни мравки, тълпящи се по карирана
покривка. На колебливата светлина беше невъзможно да се каже точно за колко ставаше дума, но
той предположи, че трябва да има поне няколкостотин Променени. Размерът изглеждаше точен.
Това бяха деца, които се придвижваха чевръсто и бързо в един неумолим прилив, идваха бързо и
се изсипваха надолу по хълма. С тази скорост щяха да са там за по-малко от трийсет минути, точно навреме за първите проблясъци на слънцето.
„Умно. Хората му ше могат да виждат по какво стрелят. - Светлината щеше да работи за Том
по-кьсно. Номерът беше да задържат хората на Фин на площада достатъчно дълго. - Десет, петнайсет минути, това е всичко.“