Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
— Честно казано, можете. Просто не обичам силните думи. Цял живот съм бил специален кореспондент. Без никакви уточнения. И съм свикнал с това.
— Добре. Да си гениален специален кореспондент сигурно е голям късмет. И то със самостоятелна изложба…
— И не само една…
— Е, самостоятелните изложби, за които се говори, също не са лошо нещо. И какво друго?
— Друго ли? Не е друго, а първо, второ, трето… пето и изобщо аз съм щастлив човек. Живея както си искам. Виждам света и го показвам на онези, които не могат да го видят такъв. Обиколих полярния пояс с един впряг кучета и със също такива щастливци като мен и запазих за тях и за себе си онова кратко щастие. Качих се на Еверест, когато ми се прииска да погледна света от толкова голяма височина. И отново бях в компанията на прекрасни и щастливи хора. И сега те винаги са с мен и ние сме заедно, макар някои от тях вече да ги няма. Бях в пустинята, плувах със сал в Северно море, снимах риболовния сезон в Астрахан и граничарите на таджикската граница… Три дни вардиха един керван с наркотици и го заловиха, макар че им се наложи да се бият.
— И това ли е част от щастието ви?
— Това ли? Дори не можеш да си представиш какво е това… когато гадовете бягат, захвърлят оръжието си, зарязват убитите си и наркотиците. А ти си победил. Не, аз не съм стрелял, няма да се хваля с такива неща. Аз снимах. Но това няма значение.
Гледах го с широко отворени очи и разбирах, че не ме лъже.
Не се правеше на интересен. Е, може би съвсем малко.
А най-важното бе, че той наистина беше щастлив.
А освен това осъзнах и тази трезва и абсолютно достоверна мисъл ме осени внезапно, че много дълго, поне от онзи тъжен момент, когато подводните рифове в семейния живот на Георгий и Вива се показаха, не бях срещала по пътя си щастливи хора.
Или те просто бяха минавали покрай мен незабелязано и ме бяха заобикаляли.
Но този кой знае защо не ме подмина.
— Ами сега?
— Сега ли?! — От възбуда той чак подскочи на седалката. — Я ми кажи, ти знаеш ли какво е дан за ангелите?
— Дан за ангелите ли?… Това май че е нещо от областта на винопроизводството?
— Пак от областта… Не, ти определено си чиновничка. Наистина си много потайна. Няма значение. Въпреки всичко ще те опозная и ще разбера каква си, само ми дай време. И ще те направя човек. Защото в теб определено има някаква загадка. И не си глупава… А въпросната дан за ангелите наистина е измислена от винопроизводителите.
Той се впусна в дълго, вдъхновено и наистина красиво обяснение, но аз почти не го слушах.
В съзнанието ми като трънче се заби нещо съвсем друго.
Неговото заявено мимоходом намерение да ме опознае и да ме разбере и най-вече — да направи човек от мен.
Само преди един час, да не говорим за преди едно денонощие, щях да избухна при тези думи, щях да се възмутя, да наругая човека, който ги е казал, да го изхвърля навън и да го пратя на майната му. И сигурно щях да му кажа нещо много обидно, за да му причиня още по-голяма болка. Включително и на тази внезапно отворила се пред мен щастлива душа.
Преди един час със сигурност бих постъпила така.
Но не и сега.
Само, моля ви, не намесвайте коняка.
Това беше друго.
Това беше радостта, която просто ей така, без видими причини ме връхлиташе всеки път при излитане и ми обещаваше разни необикновени, но славни неща и която този път бе решила най-сетне да ми подари кристалните си пантофки.
Мисля, че ставаше дума точно за това.
И по тази причина трънчето в душата не ми причиняваше болка и не проливаше кръвта ми. В никакъв случай. Макар че очите ми се напълниха с предателски сълзи и трябваше спешно да се загледам в нещо през илюминатора.
А пък трънчето… То се заби, защото никой друг, освен доктор Надебаидзе — но това вече е друга история — никога не бе поискал и дори мимоходом не бе ми обещавал да ме направи човек.
Ето какво интересно нещо ми се случи.
— Чуваш ли ме?
Преминахме на „ти“ незабелязано, но съвсем естествено.
— Чувам те, разбира се. Въпросната дан за ангелите е онази част от алкохола, която се изпарява от коняка в процеса на стареене…
— Господи, колко вулгарно…
— Е, не всички могат да се изразяват красиво. И… между другото. Едно е да разказваш, а съвсем друго е как мислиш да заснемеш това?
Все пак аз слушах с половин ухо наистина любопитната му история.
Най-старите винопроизводители от четири френски провинции, които се намираха в предградията на град Коняк — това бяха единствените производители на истински коняк на планетата, а всички останали правеха бренди и нищо повече — искаха да увековечат труда си в цялата му изискана красота.