Дан за ангели

Дори не допрях с ритуален жест дантелената носна кърпичка с фамилния вензел до очите си.

Защо?

Кажете ми, моля ви, заради кого и още повече в името на какво трябваше да лъжа, да се преструвам и да демонстрирам дълбока скръб, каквато не изпитвах?

Единствено заради старците — родителите на Антон. Само че в този момент те наистина изобщо не се интересуваха от мен. Мъката ги сполетя ненадейно и направо размаза нещастниците толкова безмилостно, че сега те като че ли виждаха само нея — земята, върху която бяха размазани. И хищната паст на прясно изкопания гроб. И ковчега — оловната кутия, облицована със скъпо палисандрово дърво, с бронзови дръжки и засукани винетки.

Погребението беше луксозно. VIP-погребение. Прости ми, господи, грешната душа.

Но в крайна сметка аз наистина не бях човекът, измислил всички тези гадости. А приятелите и близките на покойния.

Аз не бях човекът, който се възхищаваше от изобилието именити личности край гроба и от мястото на „Ваганкинското гробище“, с което успяхме да се сдобием въпреки всичко.

Аз не бях човекът, който с педантичността на старателен счетоводител изчисляваше колко ще струва мероприятието.

И в крайна сметка аз не бях човекът, който, скърцайки със зъби, забелязваше възмутителното спокойствие на вдовицата. С нов черен костюм „Шанел“ с креп, докаран спешно от Париж направо от улица „Камбон“. И с широкопола шапка с воалетка.

Между другото, шапката я направи за два дни една майсторка от Питер, която с невероятна бързина си спечели славата на модна шапкарка. Тази сръчна жена се появи на бял свят много своевременно. Хората от нашите кръгове дълго удържаха фронта, без да приемат традициите в носенето на шапки, но вече сдаваха позициите си. На мода вече излизаха конните състезания и току-виж в лек тръст сме стигнали и до турнирите по поло. И къде ще се денеш тогава без една дузина шапки? А освен това ходехме и на погребения. И траурната шапка с воалетка беше съвсем comme il faut.

Освен това на ръцете си носех стегнати ажурни ръкавици, които, естествено, също бяха черни. Но бях сложила пръстените си върху тях. Зная! В онзи момент това не беше толкова популярно, колкото шапките. Още по-добре. На безименния си пръст под тънката венчална халка „Тифани“ — скромен дар от покойния, носех седем грама чисто злато от „Картие“.

Парижката пола едва покриваше коленете ми. И гледката май че беше малко предизвикателна.

Но, мили боже, защо описвам толкова подробно нещата, които бяха облякла и обула?

Ами, ето защо.

Със сигурност знаех, че сега десетки очи не се разсейваха с подробностите около погребението, а разглеждаха изключително и само мен.

В упор.

Безсрамно.

Притежателите им бяха сигурни, че няма да се обърна и затова бяха спокойни. Иначе щяха да ме гледат тайно и предпазливо. Защото знаеха, че понякога не бях много приятна в общуването. Например можех да задам неудобен въпрос.

Но не и сега. И затова ме пронизваха с погледи.