Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Майната им!
Слава богу, от „Citation“ — специалната гордост на Антон, най-бързият самолет от този клас, наречен „летящото ферари“ — успях да се отърва през последните дни, като изгубих съвсем малко от цената му.
В момента сто пъти повече ме интересуваше сегашното „Шереметево“, което олицетворяваше истинския блясък и мизерия на цивилизацията.
Богатите витрини с най-добрите стоки на света, стотиците тъмнокожи хора и хората с дръпнати очи, които бяха налягали до тях, разположени небрежно по лъскавия под на мраморното фоайе.
И неизменните лелки, които по неизвестен начин бяха прекарали тежките си торби през бдителните митнически кордони. Същите, които преди двадесет години крещяха с цяло гърло на Курската гара.
И сякаш слезлите от реклама на „Армани“ джентълмени, които бяха еднакво съсредоточени във „Файненшъл таймс“ и в „Комерсиант“, както и спътничките на джентълмените, които пък сякаш бяха слезли от корица на „Вог“.
И, естествено, тук се подвизаваше с цялата си свежест и в целия си първобитен блясък „племе младо, непознато“. Сега великият поет сигурно би се превъртял в последната си обител и то много пъти. И сигурно вече от петнадесет години си хапеше лактите. За това ли беше мечтал? Но нямаше как да се ухапе.
Новите, „съвсем новите“, „изключително новите“ — какви ли епитети не лепваха в момента на тази популация наши сънародници.
Аз, например, ги наричах мутри. Но и това не беше точно.
Защото истинското им име беше измислено отдавна и то от други велики хора. И то беше Шарикови. И, честна дума, към това нямаше какво повече да се добави. Класика.
И тлъстите храчки върху почти родоския мрамор на благоуханните тоалетни. И парчетата мръсен памук — дори не „Tampax“, чиято обилна реклама създаваше впечатлението, че менструира почти цялата страна — в изящните тоалетни чинии на „Villeroy“. И съвсем приятелското: „Витя, поискай запалка от негъра“…
Всичко това не беше в резултат на икономическите неблагополучия, от дълговете ни към Парижкия клуб и дори не беше в резултат на хиперинфлацията.
Това беше работа на Шарикови.
Защото много добре знаех като „Отче наш“, че разрухата започва там и тогава, където и когато има желаещи да пикаят извън тоалетната чиния.
Но да вървят на майната си.
„Това е нашата родина, синко“ — казал веднъж торният червей на новороденото си дете.
А това беше моята родина.
Защо трябваше да се гнуся от нея!
Освен това почти нямах време за това недостойно занимание.
Мобилният телефон в джоба ми безмилостно иззвъня. Сто процента бях сигурна, че това е Пилето. Пък който и да бе. Пуснах колкото се може по-бавно сребристата кутийка на апарата в елегантното кошче за боклук. Извинявай, приятелю. Но така трябва.
Освен това мелодичното звънене се разнасяше в хорската гълчава и се смесваше с дежурния глас, който не беше лишен от метални нотки и вече ни предупреждаваше за най-важното.
За това, че качването на пътниците в самолета на авиокомпания „Air France“ вече е приключило. А пътниците, чието внушително стадо се носеше към заветния Gate, могат да вървят по дяволите.
Разбира се, че нямаше нищо такова…
Мило и засмяно за всеки пътник от бизнес класата заедно с чашата шампанско беше отредено и малко галантно галско гостоприемство.
И нещо приветливо, макар да не се чуваше абсолютно нищо.
Пък и какво ли можеше да се чуе? Това, че вече за кой ли път ми пожелаваха добре дошла на борда на самолет „Боинг 747“, който щеше да извърши полет по маршрута — Москва — Париж…
Нямаше защо да слушам това.
А ако толкова ми се искаше да го чуя, можех да си повторя тази протоколна глупост дума по дума, както и носовото произношение, правейки се на парижанка не по-зле от самите тях.
Ревът на турбините беше друго нещо.
Шумът на моторите изпълни цялото пространство и за мен нямаше по-приятна музика, която да гали слуха ми и душата ми. Защото тя не беше нищо друго, освен прелюдия. Увертюра към едно от най-любимите зрелища и състояния на духа ми.
Трябва ли да споменавам, че аз имах много сериозни основания да не обичам да летя и дори нещо повече да се страхувам от това.
Но аз обожавах да летя.
Мигът, когато засилилият се лайнер едва доловимо се откъсваше от земята, изпълваше сърцето ми с неописуем възторг.