Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
За потомствата.
Или с рекламна цел.
Нямаше никакво значение.
А тъй наречената „Дан за ангелите“, разбира се, беше наименованието на албума.
Но не само.
Те искаха — талантът наистина граничеше с лудостта — напълно да разтърсят поклонниците на безценното си питие. И, представете си, беше им хрумнало да дадат възможност на хората да оценят не само вкуса му, но и да видят вълшебството на неговото създаване.
А след като обсъдили куп кандидатури, избрали него. И дори любезно му се примолили да им окаже тази чест. С всички произтичащи от това последствия. От тук идваше и изключителната любезност на стюардесите от „Air France“ и залежите от скъпоценни напитки.
И той се съгласил.
— Как ще ги заснема. Нямам представа. Поне в момента. Първо трябва да ги видя. А после ще разбера как. После. Но преди това ни предстои цяла вечност в Париж с подобаваща за случая вечеря в „Риц“ и невероятна стая, в която навремето е отсядал кралят.
— Кой крал?
— Не помня точно, сигурно някой пореден Людовик…
— А защо е отседнал в хотел?
— Не зная. Искаш прекалено много от мен. На летището ще ни посрещнат и ще ни разкажат всичко, щом ти е толкова интересно.
— Няма да ми разкажат.
— Защо да не ти разкажат?
— Защото мен също ще ме посрещнат на летището.
— По дяволите! Дори не помислих за това. Само не ми казвай, че там ще те чака мъжът ти.
— Шофьорът.
— Да върви по дяволите. Ще пътуваме с моята кола.
— Няма да пътуваме.
— Защо?
— Защото в моите планове не влиза да преспивам в Париж. Продължавам нататък направо от летището.
— Извън Франция ли?
— Не, във Франция.
— Ами, ще тръгнеш утре или вдругиден…
— Няма да тръгна утре или вдругиден.
— Както искаш.
Май че бях готова отново да ревна.
Удари полунощ и, естествено, кристалните пантофки…
А вместо дрезгавия часовник на кулата се разнесе дежурното: „Госпожи и господа, моля, закопчейте коланите, нашият самолет.“
По-нататък всичко потъна в познатата суматоха.
И, слава богу, че можех да скрия проклетите си сълзи и зачервените си очи зад тъмните стъкла на очилата.
Като че ли замисълът беше точно такъв — една дама с очила и малка пътна чанта стъпва на френска земя. Между другото, това начало звучеше съвсем по парижки.
В коридора между седалките настъпи блъсканица.
— Багажът ти тук ли е? — Той си спомни бегло за мен. Естествено, че го направи от любезност, от какво друго би могъл да го направи?
— Да.
— Хайде, вземи го.
Но вместо да ми подаде пътната чанта, както би постъпил всеки нормален мъж, той ме хвана през кръста и ме повдигна към отворената вратичка на багажната полица.
Едва успях непохватно да измъкна багажа си и едва не го изпуснах върху главите на хората, които се бяха струпали в коридорчето.
Разнесе се недоволно мърморене.
— Благодаря.
— Моля. — Той като че ли нямаше никакво намерение да ме върне в изходната ми позиция.
— Взех си чантата.
— Виждам.
Мърморенето се засили.
— Вижте какво, пуснете ме долу, моля ви.
— Струва ми се, че минахме на „ти“.
— Пусни ме веднага!
Хората в коридорчето вече се възмущаваха с пълен глас.
— Ще те пусна веднага. Но след като се съгласиш да вечеряш с мен тази вечер. Просто да вечеряш. Решавай бързо, защото нашите мили спътници ей сега ще ни прегазят.
— Ти си идиот!
— Това е абсолютна истина. Иначе отдавна да съм те пуснал да вървиш, където ти видят очите.
— Добре. Само че…
— Предлагам да обсъдим това в колата. Сега трябва да тръгваме. Бързо.
Нямаше как да не се съглася с това.
И аз се съгласих.
— Не ми харесва тази история.
— И на мен — също.
— Лъжеш. На теб ти доставя удоволствие да се ровиш в тези лайна.
— Добре де, доставя ми удоволствие. Но в такъв случай това изобщо не са лайна.
— А какво е?
— Нещо, което ти дори не си в състояние да обясниш. И аз — също. Или поне сега. Но съм твърдо решена да го направя. А щом е така, задължително ще го обясня. И затова ми е интересно. Разбра ли?