Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
Ето каква метаморфоза бях преживяла.
А освен това през тези минути или по-точно няколко секунди преди това, когато земният ландшафт видимо се накланяше и колите, постройките и хората се смаляваха, а безкрайното синьо небе разтваряше обятията си пред мен, аз мислех.
Задължително си мислех, че това е началото. Със сигурност е някакво начало. Там, на земята, оставаше нещо, на което бе време да сложа край.
Понякога ми ставаше тъжно. Защото онова, което бе останало долу, не беше чак толкова лошо. И сгряваше сърцето ми.
Но понякога не го сгряваше. И аз бях щастлива, че този етап е свършил.
Но, така или иначе, предстоеше ми възторг.
В очакване на нещо забранено — там, далеч, от другата страна на въздушното пространство.
Разбира се, нищо подобно не се случваше. И никога не се бе случвало. Просто имаше добро пътуване, много добро пътуване, не чак толкова добро пътуване. Отвратително пътуване. Всичко беше все в този диапазон. Без каквито и да било необикновени неща.
Но въпреки това моментното щастие и мимолетната щура надежда бяха с мен по време на всеки полет.
И сега — също.
Всъщност сега имах по-големи основания да разчитам на нещо особено.
Съвсем малко по-големи.
Въпросът бе какво особено нещо трябваше да чакам — особено гадно или особено радостно?
Но в момента не мислех за това.
Малките радости с голяма острота не бяха чак толкова много в живота. И човек трябваше да им се наслаждава изцяло, до дъно, до последната капка.
Впрочем, като стана дума за капките.
— Минерална вода, сок, шампанско! — Галска усмивка, галска радушност и табла, отрупана с малки чашки на тънки крачета — с такива дози човек просто нямаше как да се развихри.
— Коняк. Мадам ще пие коняк. Моля ви, донесете чаши.
Непознатият в съседното кресло сякаш се материализира от въздуха.
Много добре си спомнях, че до момента, в който лайнерът излезе на пистата и получи окей от диспечера, за да набере скорост, а след това и височина, до мен нямаше никого.
Креслото беше празно и преди да се насладя на радостта от първите мигове на полета, успях пътьом да отбележа: „Прекрасно, после ще мога да си полегна“.
Вероятно той беше седнал в момента, когато съм се наслаждавала на раздялата със земята, без да откъсвам очи.
В това нямаше нищо особено и дори нямаше нищо странно.
Салонът на бизнес класата беше пълен точно на половината и преди излитането пътниците се настаняваха съвсем произволно.
Разбира се, той може би беше поискал разрешението ми и вероятно го бе поискал.
А пък аз не му бях отговорила, защото не съм го чула и не съм забелязала нищо наоколо.
Много важно.
Но беше доста нагло от негова страна да ми поръчва коняк толкова безцеремонно.
Непознатият като че ли нямаше вид на самовлюбен новобогаташ, който е убеден, че властта, обаянието и славата му са безгранични.
По-скоро приличаше на бохем — носеше свободен ленен костюм, мокасини и тънък памучен джемпър. Всичко беше в меки пастелни тонове. Беше загорял и стегнат. Е, вярно, беше плешив. Но му отиваше. А очите му бяха красиви с цвят на бурно море и гледаха нахално, но в същото време и добродушно.
Може би беше някаква знаменитост от сферата на изящните изкуства, но заради душевните си терзания и другите си проблеми аз не познавах добре изящните изкуства, а още по-малко — отделните творци.
И въпреки това наистина прекали, като ми поръча коняк с такъв апломб.
Подбирах наум думите, с които да му покажа, че съм засегната, без това да прозвучи грубиянски. Просто исках да го сложа на мястото му.
И толкова по въпроса.
Стюардесата гледаше в очакване и това беше обяснимо, защото французойките рядко се отказваха от коняк, още повече в такъв комплект. Но очевидно тя имаше и представа как се държат в такива случаи рускините.
Най-сетне бях готова да отговоря.
Но тя започна първа.
— О, да — каза, а от устата й направо потече мед, — господин Самойлов е наш гост… И конякът… Да, мадам, горещо ви препоръчвам да го опитате…
— Няма защо да й препоръчвате. Донесете чашите и бутилката. И за себе си — също.
— Да не би вие да сте собственикът?
— На какво да съм собственик?
— На „Air France“?
— Аз ли? — Той се замисли за миг, сякаш искаше да си спомни дали в регистъра му имаше такава структура. — Не, разбира се. Защо решихте така?