Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
И самото рамо нямаше да го има.
Съдбата щеше да се извърти по най-гадния начин и щеше да ми го отнеме.
Знаех това. Вярвах в това. И бях убедена.
Което означаваше, че трябваше да направя всичко сама.
Утрото беше толкова ранно, че това дори още не беше утро, а само един кратък миг от изплъзващата се нощ.
На пръв поглед в хотел „Риц“ нямаше жива душа.
Но при повторното оглеждане открих само един камериер, който от изненада дори не успя да скрие лекото си стъписване от моята поява.
Или по-точно лекото си стъписване от това, че не успя да скрие лекото си стъписване.
А може би и заради това, че не можа да ми предложи нищо друго, освен безупречната си дежурна усмивка.
Закуската още не беше сервирана, отсрещният бар вече беше затворен, а нямаше как да извикам рум сървиз във фоайето. И сутрешната бегълка просто нямаше шанс да получи чаша горещо кафе.
Много жалко. А щеше да ми дойде добре, защото бях прекарала една безсънна нощ и ми предстоеше пълна и абсолютна неизвестност.
И мъчителното съмнение, че той нямаше да ме разбере и нямаше да ми прости. И ужасът, че сме се разделили завинаги.
Не, сега беше по-добре да не мисля за това.
Пък и в момента не вярвах в нищо такова.
Бях убедена в обратното — че ще стигна до този омагьосан замък и че ще разкрия проклетата загадка, която на сбогуване или завинаги ми бе оставил Антон, както може би си мислеше самият той.
Но този номер нямаше да мине!
Щях да я разкрия. Веднага. Точно сега. И за всичко щеше да ми е необходимо само едно денонощие.
И тогава с леко сърце щях да замина там, накъдето ме теглеше душата ми — към конячните провинции.
При онази дан за ангелите. Часът бе ударил. Съдбата беше казала тежката си дума. Беше време да действам.
Стига дяволски фантасмагории.
Това си мислех аз, а невъзмутимият портиер ми предложи любезно такси, каквото не се виждаше наблизо и дори в обозримата далечина.
А площад „Вандом“ бе обвит с мъгла като горска поляна сутрин.
Всъщност той при всички случаи щеше да ми намери такси. Изобщо не се съмнявах в това.
Само че дали в този момент имах нужда от такси?
На празния паркинг на хотела беше спрял един малък, но много авторитетен мерцедес.
Дали не чакаше мен?
Душата ми се изплаши и потръпна, но аз бях почти сигурна, че беше точно така.
Нещо смътно изплува във възпаления ми мозък — някаква досадна среща на летището, някой, когото не много любезно изпратих далеч от очите си.
Ами да, разбира се.
Това беше същият мерцедес с шофьора, който говореше руски и който беше возил Антон. Между другото, това беше изрично мое условие.
Мили боже, нима наистина беше дежурил тук цяла нощ?
— Нямам нужда от такси, благодаря.
Казах това на портиера и мушнах в поддържаната му ръка обичайните пет франка.
— Добро утро, мосю — обърнах се за всеки случай на френски към мъжа зад волана на мерцедеса.
Когато ме видя, той не излезе от колата и не отвори задната врата, както би трябвало да направи.
Само свали безшумно предното стъкло и показа пред света и пред мен не много младото си мрачно лице.
— Мадам Полонска?
Говореше много добре руски, също като мен.
И най-вероятно беше руснак. И то не от първата и дори не от втората емиграционна вълна. Онези говореха чисто и правилно, но много по-различно от нас.
А ако съдех по произношението на този, той беше съветски човек. Интересно, какъв ли е бил по съветско време?
Но моментът да задавам въпроси още не беше настъпил.
За сметка на това очевидно бе настъпил моментът за предявяване на претенции.
— Вчера ви посрещнах на летището.
— Да, спомням си. Но обстоятелствата се промениха.
— Видях.
Какво значеше това!
Сега само ми липсваше някой да ми чете морал.
— Трудът ви ще бъде заплатен.
— Не се съмнявам. Мадам Печенина помоли да й се обадите веднага след като се качите в колата.
— Ще й се обадя, когато сметна за необходимо. Може ли да тръгваме?
— Разбира се.
— Тогава тръгваме.
Струва ми се, че той ме разбра правилно.
Мерцедесът потегли бързо от паркинга. Слава богу, вечният парижки трафик щеше да започне след два часа и в никакъв случай по-рано.