Зимата на нашето недоволство

Усещах как старата дълга стрелка пълзи по ръба на бащиния часовник и установих, че мета злобно със стегнати мускули, докато изчаквах мига на бързото, гладко действие, в което се състоеше мисията ми. Душех с отворени уста и усещах как стомахът ми притиска белите дробове, както навремето, преди да се вдигнем в атака.

Минувачите бяха дори по-малобройни, отколкото би очаквал човек в съботното утро на уикенда на Четвърти юли. Някакъв непознат — възрастен мъж — бе понесъл въдица и зелена пластмасова кутия с такъми. Явно се канеше да виси цял ден на градския кей, провесил във водата отпуснато парче сепия. Нямаше и да ме забележи, ако нарочно не бях привлякъл вниманието му.

— Ха да е наслука.

— Никога не ми е вървяло — отвърна.

— Понякога излиза раиран костур.

— Не ми се вярва.

Оптимист до мозъка на костите; но поне бях закачил на кукичката си вниманието му.

След него по тротоара се изтъркаля и Джени Сингъл. Движеше се така, сякаш отдолу на краката си нямаше ходила, а летни кънки и вероятно бе най-неподходящата личност за свидетел в целия Ню Бейтаун. Веднъж пуснала газовата фурна, но забравила да я запали. И добре, че не могла да се сети къде е сложила кибрита, иначе е щяла да излети през покрива.

— Добрутро, госпожице Джени.

— Добро утро, Дани.

— Аз съм Итън.

— О, да, вярно, бе. Решила съм да правя торта.

Напънах се да оставя резка в паметта й:

— От кой вид?

— А, бе, май беше една от ония на „Фани Фармър“, ама етикетът й се отлепил, та вече не знам.

Ето, на такива като нея да разчита човек, когато му потрябва свидетел… А и защо ме нарече „Дани“?

Някакво парче станиол върху плочника отказваше да се поддаде на метлата. Наложи се да се наведа и да го отлепя с нокът. Онези помощник-мишлета от банката наистина си играеха със службата в отсъствието на котарака Бейкър. А ми трябваха точно те. Нямаше и минута преди девет часа, когато се изсипаха вкупом от кафенето и пресякоха улицата на бегом.

— Дай! Дай! Дай! — провикнах се, а те се ухилиха стеснително, докато се бореха с тежките врати на банката.

Сега му е времето. Не бива да мисля за онова, което върша, като за нещо цялостно — просто правя стъпка подир стъпка, всяка една точно така, както съм я отработил в упражненията. Напъхах стомаха си надолу, където му е мястото. Така: облягам метлата върху рамката на вратата, че да се вижда добре. Движенията ми бяха бавни, умишлено спокойни.

С ъгълчето на окото си забелязах, че по улицата се приближава кола, та се забавих, за да я пропусна.

— Господин Холи!

Извъртях се като попаднал в клопка гангстер от киното. До бордюра се прилепи прашен тъмнозелен шевролет, от който слезе — о, Боже мили! — оня федерален агент с вид на студент от престижен университет. Изградената ми от яки скали земя потръпна като отражение върху водна повърхност. Стоях парализиран и го гледах как пресича улицата. Това трая цели няколко века, а всъщност бе нещо съвсем просто. Отдавна планираната ми безупречна конструкция се превърна в прах по същия начин, по който се впепелява при изваждането му на открит въздух някой заровен преди столетия предмет. Хрумна ми да се втурна към тоалетната и да изиграя докрай сценария. Но нямаше да стане. Нямах властта да отменя закона на Морфи. Мисълта и светлината трябва да се движат с горе-долу еднаква скорост. Човек изживява истински шок, когато му се наложи да отхвърли свой толкова отдавна предначертан план, толкова пъти отиграван, че изпълнението му не е нищо повече от поредното повторение, но бях принуден да го изхвърля, да се отърва от него, да го приключа. Нямах друг избор. А мисълта със скоростта на светлината се обади: Слава Богу, че не се появи една минута по-късно. Тогава щеше да се получи онзи фатален момент, който постоянно споменават в репортажите за разните там престъпления.