Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
— Ще й гостуваме при първа възможност. Тя ще се зарадва да ни види.
— Теб, може би — отговори Снежно цвете, — но не и мен. Прекалено много й напомням за нея самата. Ала знай, всеки ден мисълта за нея ми дава сили да търпя.
Тя издаде брадичка напред, за последен път обхвана с поглед мъгливите хълмове и каза:
— Мисля, че трябва да се връщаме. Виждам, че ти е студено. А и искам да ми помогнеш да напиша нещо.
Бръкна в туниката си и извади ветрилото:
— Взех го със себе си. Страхувах се бунтовниците да не изгорят дома ни и да го унищожат.
Очите й се впиха в моите. Отново бе дошла на себе си. Изпусна въздишка и поклати глава.
— Зарекох се повече да не те лъжа. Истината е, че мислех, че тук ще намерим смъртта си. Исках да е с нас.
Тя дръпна ръката ми.
— Отдалечи се от ръба, Лилия. Страх ме е, като те гледам.
Върнахме се обратно в лагера, където с подръчни средства направихме мастило и четка. Измъкнахме два полуизгорели дънера от огъня и ги оставихме да изстинат, после изстъргахме овъглената дървесина с камък и грижливо събрахме прашеца. Разредихме го с вода, в която бяхме възврели корени. Получената смес не бе тъмна и плътна като истинското мастило, но щеше да свърши работа. След това разхлабихме ръба на една кошница, измъкнахме бамбукова сламка и я подострихме колкото можахме. Тя щеше да ни послужи вместо четка. Като се редувахме, описахме върху ветрилото пътуването, загубата на сина на Снежно цвете и на нероденото й дете, мразовитите нощи и благодатта на приятелството. Когато приключихме, Снежно цвете нежно го затвори и го затъкна обратно в туниката си.
Тази нощ касапинът не би моята лаотун. Вместо това поиска и получи своите нощни забавления. После Снежно цвете се върна от нашата страна на огъня, мушна се под сватбения си юрган и се сви до мен, с длан върху лицето ми. Умората от редицата безсънни нощи я победи и скоро тялото й се отпусна. Преди да се унесе, прошепна:
— Той ме обича по свой начин. Сега всичко ще бъде по-добре. Ще видиш. Сърцето му е омекнало.
А аз си помислих, да, до следващия път, когато излее скръбта или гнева си върху обичното същество, легнало до мен.
На следния ден получихме вест, че вече е безопасно да се върнем по селата си. След три месеца в планината ми се ще да кажа, че смъртта бе останала зад нас. Но не бе така. Наложи се да минем покрай всички онези, които бяха изостанали по пътя при бягството ни. Видяхме телата на мъже, жени, деца и бебета, силно разложени от природните сили, пировете, които си бяха устройвали с тях дивите животни, и тлението на плътта. Бели кости блестяха под ярките слънчеви лъчи. По дрехите останките биваха незабавно разпознавани и често до нас достигаха писъци на угризение, когато оцелелите намираха телата на изоставените си близки.
И като че това не стигаше, мнозина измежду нас бяха толкова слаби, че смъртта бе неизбежна — именно сега, в последния етап от премеждието, когато почти се бяхме добрали до домовете си. Най-често това бяха жени, които погиваха при слизането от планината. Крепейки се на миниатюрните си стъпала, ние трудно пазехме равновесие, понеже горната част на телата ни натежаваше и ни повличаше към бездната, спускаща се вдясно от нас. Този път на дневната светлина не само чувахме техните писъци, но и виждахме размаханите им ръце, напразно биещи из въздуха в опит да се задържат. Ден по-рано щях да съм сериозно обезпокоена за Снежно цвете, но сега тя внимателно поставяше единия си крак пред другия със съсредоточено изражение на лицето.
Касапинът носеше майка си на гръб. Веднъж, при гледката на жена, която повиваше тленните останки на детенцето си, за да го погребе, както подобава, Снежно цвете се отдръпна колебливо назад и краката й изневериха. Тогава той спря, свали майка си на земята и хвана жена си за лакътя.
— Моля те, не спирай — умоляваше я нежно. — Скоро ще стигнем при колата. До Дзинтиен ще пътуваш в нея.
Когато тя отказа да откъсне очи от майката с мъртвото дете, той добави:
— Ще се върна през пролетта и ще донеса костите му у дома. Обещавам ти, той ще бъде при нас.
Снежно цвете изпъна рамене и си наложи, макар и неохотно, да прекрачи жената с мъничкия вързоп.
Колата не бе на мястото, където бяхме спрели. Тя, както и много други неща, изоставени при бягството ни преди три месеца, бе отмъкната или от бунтовниците, или от Великата армия от Хунан. Но щом планинската местност отстъпи пред равните поля, привлечени от близостта на домовете си, ние забравихме за болящите ни, кървящи и омаломощени от глад тела. Дзинтиен бе невредим, доколкото можех да преценя. Помогнах на майката на касапина да влезе в къщата и отново излязох пред прага. Исках у дома. Знаех, че след като бях стигнала дотук, можех да извървя останалите няколко ли до Тункоу, но вместо това касапинът изтича да съобщи на съпруга ми, за да ме вземат.