Снежно цвете и тайното ветрило

— Аз никога…

— От първия миг, когато стъпи в родния ми дом, виждам у теб съжаление. — Тя поклати глава да не я прекъсвам. — Не го отричай. Само ме изслушай. — Тя замълча за миг, преди да продължи. — Гледаш ме и си мислиш колко ниско съм паднала, но онова, което сполетя майка ми, бе далеч по-лошо. Помня, когато бях малка, как тя по цели дни и нощи плачеше горко. Сигурна съм, че е искала да умре, но не би ме изоставила. А после, когато заживях в дома на съпруга си, не е пожелала да напусне баща ми.

Разбрах накъде бие и рекох:

— Майка ти никога не позволи сърцето й да се изпълни с озлобление. Никога не се предаде…

— Последва баща ми на улицата. Никога не ще разбера какво се е случило с тях, но съм сигурна, че не си е позволила да умре, преди той да си отиде. Минаха дванайсет години. Много често съм се питала дали не можех да й помогна. Могла ли е да потърси помощ при мен? Отговарям си така: мечтаех да се омъжа и да намеря щастието си далеч от болестта на баща ми и мъката на майка ми. Не знаех, че ще съм просякиня в дома на съпруга си. После научих как да го накарам да носи у дома храна, която бих сложила в уста. Виж, Лилия, има неща, които не ни казват за мъжете. Можем да им дарим щастие, като им покажем, че ни доставят удоволствие. А знаеш ли, това носи наслада и за жената, ако го поиска. — Думите й звучаха като приказките на стариците, които обичат да плашат момичетата преди женитбата им.

— Не е нужно да ме лъжеш. Аз съм твоята сродна душа. Можеш да си честна с мен.

Тя откъсна поглед от облаците и за един много кратък миг ме погледна така, като че не ме познава.

— Лилия — в гласа й прозвучаха тъга и съчувствие, — имаш всичко и все пак нямаш нищо.

Думите й ме жегнаха, но не можах да се замисля върху тях, понеже тя продължи със следното признание.

— Аз и съпругът ми не спазвахме правилата, отнасящи се до нечистите дни след раждането. И двамата желаехме още синове.

— Синовете показват стойността на жената…

— Но виждаш какво се случва. От утробата ми излизат твърде много момичета.

На този неоспорим факт имах практичен отговор.

— Не им е било писано да живеят — казах. — Бъди благодарна, защото със сигурност нещо не им е било наред. На нас, жените, ни остава само да продължаваме да опитваме…

— О, Лилия, когато ми говориш така, главата ми се изпразва. Чувам само вятъра, който шуми в короните на дърветата. Усещаш ли как земята иска да се разтвори под нозете ми? Трябва да се връщаш. Остави ме да ида при майка си…

Бяха изминали много години, откакто тя бе загубила първата си дъщеря. Тогава не бях способна да разбера скръбта й. Но сега, когато бях познала повече от несгодите на живота, виждах нещата в различна светлина. Ако е напълно приемливо вдовица да се обезобрази или да се самоубие, за да опази достойнството на семейството на съпруга си, защо една майка да не бъде доведена до също толкова крайно действие при загубата на едно или повече деца? Ние сме техни хранилници. Обичаме ги. Гледаме ги, когато са болни. Ако са момчета, ги подготвяме да направят първите си стъпки в света на мъжете. Бинтоваме нозете на дъщерите си, научаваме ги на женския тайнопис и ги възпитаваме да бъдат добри съпруги, снахи и майки, за да намерят своето място в горните стаи на бъдещите си домове. Но никоя жена не бива да надживява децата си. Това е против законите на природата. А ако това се случи, защо тя да не пожелае да скочи от някоя скала, да се обеси на някое дърво или да се нагълта с луга?

— Всеки ден стигам до едно и също заключение — призна Снежно цвете, загледана в долината далеч под нас. — Ала тогава се сещам за леля ти. Лилия, помисли си колко е страдала и колко малко разбиране сме проявявали към мъката й.

Отговорих с истината:

— Страдала е ужасно, но мисля, че намираше утеха у нас.

— Помниш ли колко мила бе Красива луна? Колко скромна бе дори в смъртта си? Помниш ли, когато леля ти се прибра и застана над тялото й? Ние всички се бяхме водили от собствените си чувства, затова бяхме повили лицето на Красива луна. Леля ти не можа да се прости с дъщеря си. Защо постъпихме толкова жестоко?

Можех да кажа, че гледката на трупа на Красива луна бе прекалено жесток спомен за една майка. Ала рекох: