Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Шейх Саид стоеше с изцъклени, невиждащи очи, без да се мъчи да се спаси, а може би не осъзнаваше заплахата, и само леко и ритмично се поклащаше напред-назад.
Слободан извади револвера си.
Което е най-странното – помежду им не избухна онази близост, която поражда омразата. Изглеждаше така, сякаш те могат да минат един през друг, като същевременно всеки се движеше в пространството на своя сън. Но сънят на Слободан беше ярък и лек. Докато сънят на шейх Саид – невероятен кошмар, облял го със студена пот.
Но когато тялото на шейха се строполи по гръб на килима – между съборената табуретка и парчетата от счупената саксия – Слободан се събуди. Със странно разочарование погледна озъбеното с все същото злобно недоумение лице с малка дупчица над лявата вежда. Наистина, нямаше нищо общо с онова, за което той си беше мечтал толкова години. Просто изпита лека погнуса, сякаш е пипнал с ръката си хлебарка, и някаква хладина облъхна сърцето му.
— Соня, не ви ли се струва, че малко ме поизлъгахте? – сега Слободан говореше на руски свободно и леко, все едно че не е имало многогодишно прекъсване. – Е, че малко посгъстихте боите?
— Ама какво ви става на всичките, никога ли не сте играли покер? Малко блъфиране понякога помага красиво да се сложи точката над „1“. Е, добре, Дворецът на правосъдието вече е наш, обаче край Консиержри още се стреля. Чувате ли?
Наистина отвън се дочуваха припукващи изстрели, звукът беше слаб, не по-силен от онзи, който издават щурците – модерната дограма с двойни стъкла прекалено добре поглъщаше шума.
Глава XV
Барикадите (продължение)
— Ще е дяволски обидно, ако тръгнат да бомбардират със самолет! – Майската утрин бе прохладна и Жана вдигна яката на шушляковото си яке. Бузите и върхът на носа й се бяха позачервили, а пъстрите й сиви очи изглеждаха доста сънени. – Ами ако вземат и уцелят „Нотр Дам“?
— Няма да тръгнат и няма да уцелят – уверено отговори Йожен-Оливие. – Та Сите е колкото една длан. – Точно затова, ако удариш по него, все нещо ще уцелиш. А колко ценности има само в Консиержри, в Двореца на правосъдието, навсякъде! Те няма да използват артилерия, докато не се убедят, че и ние имаме. Една шепа бунтовници не заслужава толкова загуби, защото, все едно, ще ни пометат за едно денонощие. Ако те знаеха най-важното, наистина нямаше да пожалят нито бомби, нито снаряди. Само че няма откъде да научат, преди да му е дошло времето!
— Да, чудесно е, че „Нотр Дам“ отново ще стане каквато е била! – Жана засия. – Мисля, че ако катедралата беше човек, той би пожелал в името на един такъв ден да умре. На негово място и аз щях да поискам.
Те вървяха покрай Двореца на правосъдието, вървяха посред бял ден, във всеки случай, в ранната утрин вървяха безгрижно с калашници през рамо през самия център на френския ислям и вятърът рошеше пухкавите коси на Жана. Само заради това не ми е жал да умра, ако ще и десет пъти, помисли си Йожен-Оливие. Тогава струва ли си да се съжалява за катедралата? Тя е права. Катедралата не само би могла да чувства същото, ако беше човек, тя и сега го чувства, камъните й няма как да са съвсем мъртви.
Край сградата на Европол се извисяваше камара сандъци със „Стингър“. Сред сновящите край тях макисари Йожен-Оливие зърна и неколцина познати, например Морис Лодер, мрачен дори в такова весело утро като днешното, юноша, загубил миналата година в гетото майка си, когато семейството им бе попаднало в полезрението на местния имам. След смъртта й той се присъедини към Маки, дотогава я жалеше. През онзи ден самият той бе оцелял по чудо, предишната вечер бяха го откарали в кварталната болница с остър апандисит. Освен това имаше и по-малък брат, който беше изчезнал, разбира се. Йожен-Оливие не знаеше със сигурност, а не беше прието да се разпитва, всеки си имаше своите загуби, нямаше човек, който да е пощаден.
Йожен-Оливие махна с ръка. Морис не го забеляза, той внимателно следеше инструктажа.
— Хубаво е, като на курорт през лятото – отрони Жана. – Как мислиш, още дълго време ли ще се препичаме така на спокойствие?
— Не по-малко от два часа – отговори Йожен-Оливие. – Сега те не предприемат нищо, защото са втрещени, то е ясно. Да се надяваме, че само са блокирали подстъпите към мостовете, а самите те се съвещават до дупка. На всички равнища.
— Месата трябва да започне по обяд, а сега е осем и половина. Знаеш ли, може би все пак няма да загинат толкова много от нашите, току-виж сме успели да изслушаме спокойно месата в „Нотр Дам“. Ох, дано сарацините не щурмуват до един час!