Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
[* Тук са изброени реалните на западноафриканския култ вуду, към чиито последователи спада въпросният персонаж. – Б.ред.]
Ако Мустафа не почиташе барон Съботица, той щеше да си помисли дали да работи в метрото. Какво ли не разказват за изоставените метростанции. Казват, че се пресичали с подземни гробища, където е пълно с бели, негодни за магия кости. Тези кости ги пазели бели духове, те служели на мъртъвците, които някога владеели града. Белите духове прониквали и в старите отклонения на метрото, скитали из тях както им скимне. Е, него, Мустафа, барон Съботица всякак ще го защити, от всякакви бели духове ще го защити…
Мустафа пусна чувала в контейнера и се изправи. Какъв ли е този шум по-нататък, в тунела? А-а-а-а!!
Белият призрак имаше дълги сребристи коси, чупливи, преметнати на гърба, в ръцете си държеше автомат, макар че за какво му е на призрак автомат, това е само за заблуда, работата е ясна! И да тропат с крака призраците също не могат, а междувременно откъм тъмния тунел се задаваше кънтящ тропот. Още един призрак, май и той с автомат, още един, и още…
Мустафа събори кофата, падна, разкървави си ръцете в бетона и го заболя, скочи и се втурна към стълбата, като силно викаше… Ако не беше му хрумнало така да се развика, него, безобидния чистач, щяха да го оставят да си тръгне жив. Само че как да пуснеш на улицата в началото на операцията такава една жива сирена. Чу се изстрел. Мустафа дори не успя да се обиди истински на барон Съботица.
Йожен-Оливие прибра револвера си в кобура.
* * *
Пред изхода на метрото авангардните отряди, както беше предвидено, се разделяха на две. Едната половина с цялата бързина, която им позволяваше тежкото въоръжение, тичаше към Двореца на правосъдието и Консиержри, за да ги превземе, другата се спусна да прегради мостовете.
На две беше разделен и ариергардът, ръководен от Брисевил. Трябваше да се пренесе на метростанция „Сите“ тежкото оръжие, онова, което не бива да се вкарва в действие, преди да е превзет островът. Трябваше да се създаде подземна отбранителна линия в тунелите на действащите станции, на трите – „Шатл“, „Сент Мишел“ и „Понт Ньоф“.
И за всичко това имаха на разположение не повече от четири часа. Брисевил прехапа устната си, докато припряно отчупваше връхчето на ампулата с адреналин. Старовремски начин да си инжектираш адреналин, така са правели някъде през трийсетте години на миналия век, но при всички случаи беше по-добре от нищо. Само дано им стигнат тези часове, а оттам нататък – да става каквото ще, възможно е така да се решат веднъж завинаги и проблемите му с медикаментите.
* * *
Няколко просторни стаи на втория етаж на Двореца на правосъдието, откъм фасадата, бяха ярко осветени, макар че в секретариата нямаше никой. Шейх Саид ал Масри, който се разхождаше из облицования си с дъбова ламперия кабинет, вече беше съборил на пода въртящата се табуретка и саксията с миниатюрно дръвче. Нямаше кой да ги вдигне, не му се искаше да вика шофьора отдолу. Така че из краката му се мотаеха катурнатият железен стол, в който той бе успял да се удари, и парчетата от счупената саксия. Разпиляната пръст той бе разтъпкал с обувките си по дебелия килим.
Обикновено шейхът се движеше бавно, с чинна тържественост, отговаряща на високото положение и солидното му телосложение. Вълнението беше го направило непохватен.
По масичките се търкаляха десетки разпечатки. Екранът на монитора слабо просветваше. Шейх Саид кой знае от колко години не беше изготвял документи самостоятелно. Но докладът, който сега се мъчеше да скалъпи, той не можеше да довери дори и на най-доверения от референтите си.
Провал. Това беше безумен провал, немислим, невъзможен. Агентът от Москва бе съобщил, че диверсионната мрежа, подготвена толкова старателно, е разкрита и обезвредена напълно, че е изтръгната с корените. След като съобщи това, той престана да се свързва изобщо. Вече цяло денонощие, откакто шейх Саид беше забравил какво е сън, храна и молитви, мъчейки се да провери, да препровери, да уточни поне нещо. Нима е истина? Прилича, много прилича да е истина.
Оставка, в най-добрия случай го чакаше оставка и най-добре ще е да си я подаде сам. Но как, как е могло да се случи такова нещо?! Не можеше да си го представи, ама по никакъв начин не си го представяше. Дали из чекмеджетата ще се намери нещо за високо кръвно? Или поне за сърцебиене. Не си струва да вика лекар, защо му е отсега да дава поводи за слухове… Но ако имаше някакво хапче… все нещо трябва да има, не, това е аспирин, а това е за храносмилането… Срещу киселини… Тюх, да му се не види, доскоро му се мотаеха разни хапчета, когато нямаше нужда от тях!