Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Колко лесно било да говориш с нея и да вървиш до нея. И колко глупаво – да се пънеш, специално да измисляш нещо интересно, просто трябва да си самия себе си. Ех, ако можеше да вървят така сто години, но насреща им вече тича Жорж Перну, старшият на частта.
— Ами ти какво се разтакаваш, Левек?
— Ларошжаклен ми нареди да патрулирам по втората линия на барикадите.
— Сега половината хора от барикадите ги пренасочваме, какво, не си ли чул как се затегнаха нещата? Оцелелите ченгета са се окопали точно в катедралата, в самата сграда и в апартамента на имама. Обстрелват подстъпите, включително и от покрива.
— Мамка му!
— Така си е. Тичай под началството на Роже Берто, те са вдясно от главния вход. А ти, Сентвил, остани край барикадите. Да, вземи този мобилен, знаеш ли как да се оправяш с него?
— Бива си го. – Жана хвана във въздуха телефона. – От някое ченге ли го сви?
— Позна! Май няма пин код, но за всеки случай не го изключвай. Ако започнат да стягат частите си за щурм, звънни веднага на Ларошжаклен, сложил съм номера му на първо място.
— Речено-сторено! – Като тичешком подхвърляше на длан новата си играчка, Жана се втурна по посока на Новия мост.
— И внимавай, не си търси сама белята! – не се стърпя и извика след нея Перну. – Опасно момиче.
Йожен-Оливие намръщено кимна, не вървеше да допълни на глас, че с такава опасност на човек не му трябва никаква сигурност.
* * *
— Направете най-после нещо!! Сякаш не може да се разтурят тези барикади?! Кой изобщо допусна такова безобразие?! Пратете десант, изкарайте флотата, знам ли, не виждате ли, че кафирите всеки момент ще ни атакуват! Хайде по-бързо, какво се помайвате там, не разбирате ли?!
— Прави се всичко възможно, достопочтени Мовсар-Али. Но нали не искате да пострадате случайно от някое наше необмислено действие?
— Не искам да пострадам и от някое ваше обмислено бездействие! Аз в никакъв случай не бива да пострадам, не съм ви някой сульо-пульо, а имамът на джамията „Ал-Франкони“! Офицер, поне разбирате ли какво може да ви коства лично на вас, ако не ме опазите?!
— Прави се всичко възможно. Обадете ни се при каквато и да е промяна в обстоятелствата.
Касим с облекчение затвори телефона. Пискливият глас на имама продължаваше да кънти в главата му, сякаш тя се беше превърнала в пещера, запазваща ехото.
Щабът, разположил се набързо в Центъра за разпространение на благочестива литература, който мнозина от конвертистите по навик още наричаха помежду си „магазинът Шекспир и компания“, се намираше съвсем близо до Малкия мост. Ами да, вярна е поговорката, че лакътят ти е близко, ама няма как да го захапеш. Каквото и да крещеше изпадналият в истерия достопочтен имам, когото можеше да чуе едва ли не и без помощта на телефона, май наистина му е спукана работата.
Двама млади лейтенанти, възползвали се от почивката между поредната порция заседания, пиеха кафе от термос, седнали без особена почтителност върху купчините духовни книги. Надали на някого от наставниците ще му стиска сега да се навира с опеката си, сигурно вече са чули за Мовсар-Али. Макар и в такова нелепо положение, но е приятно да почувстваш най-после, че ти си истинската власт. Край вратата се помайваше куриер, като час по час вадеше от джоба на мундира си, който не му беше съвсем по мярка, кутия цигари, а после я натъпкваше обратно, страхливо озъртайки се към офицерите. Касим вчера бе преглеждал личното дело на този новак. Как се казваше, май Абдула. Бил шофьор на Абдолуахид, сега го уредили тук. От гетото е, наскоро приел правата вяра. Виж го ти, мръщи се, не е доволен, че е попаднал от топлото си местенце в пъкъла. Само че, както се казва, лайното винаги плува отгоре. Роднините му сигурно са в гробищата, от Абдолуахидовата глава не остана парченце дори колкото кибритена кутийка, а този като нищо ще оцелее и сега след щурма.
Ами аз, с какво съм по-добър аз от тази жалка твар, нима спасих Антоан, уф, дано сега забравят за гетата… Но ако не беше станало това немислимо въстание, може би днес Антоан щеше да е там, където е и семейството на този страхливец Абдула. Само че Антоан не ме мрази, по гласа му си личеше, че не ме е намразил. Едва ли родата на този мерзавец, когато тях са ги карали към гробищата, а него – към шериатската зона, може би по едно и също време, би му простила по същия начин, както би ми простил преди смъртта си Антоан. Всъщност, това е обяснимо. Когато дванайсетгодишен аз приех исляма, родителите на Тото едва започваха да се разоряват. Имаше още толкова много до времето, когато вече се налагаше да избираш между живота и смъртта.