Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
— Нейно величество кралицата се оттегля за тази вечер!
Ние с Арджун се спогледахме. Надигнахме се от местата си, но преди да успеем да кажем каквото и да било, кралицата беше изчезнала. Подчинените на Арджун се обърнаха като един към нас.
— Но къде отива тя? — възкликна слисана от името на всички Джалкари. — Ами Джанси?
Азимулах изглеждаше безкрайно доволен от себе си, когато изрече:
— Точно в този момент Джанси най-вероятно е последното нещо, което я вълнува!
— Какво искате да кажете?
— Че утре е техният фестивал Бъдни вечер. Предстоят много банкети и гостувания.
Дните минаваха. А после седмиците. Накрая, към края на януари, ние напуснахме Англия. Бяхме удостоени с аудиенция при кралица Виктория, бяхме вечеряли на нейната маса и седмица след тяхната Коледа бяхме поканени отново в двора, за да се запознаем с важни членове на техния парламент. Но в крайна сметка пратеникът на Сахеб се оказа прав. Тя ни беше оставила да изминем целия път от Джанси до Лондон и обратно, без да ни даде никакъв отговор. Завръщането ни нямаше да бъде триумфално. И нямаше да има никакви големи награди.
Джанси си оставаше все така изгубено за нас. Британската кралица се интересуваше повече от кучетата на Индия, отколкото от нейния народ.
Двайсет и втора глава
През краткото време, в което ни нямаше, всичко се беше променило.
Яздехме през Джанси в гробовно мълчание. Напълно потресени. Храмът на Махалакшми, където винаги хранехме бедните, беше затворен — върху пъстроцветните му прозорци бяха заковани дъски, покрити с английски надписи, които гласяха: „ТОЗИ ХРАМ Е ЗАТВОРЕН“. А точно до него, на обширната морава, вече заградена с груба дървена ограда, британците бяха направили кланица. Днес, когато разговарям със западняци, разбирам, че те знаят само едно нещо за Индия и то е, че ние смятаме кравата за свещено животно. Някои от тях незнайно откъде са се сдобили със съвсем погрешното схващане, че ние вярваме, че предците ни се връщат на този свят като крави. Това е пълен абсурд и безкрайно далече от истината. Ние просто никога не убиваме нарочно животно, което дава мляко, а кравата е особено важна за нас, тъй като бебетата могат да пият нейното мляко, ако млякото на майките им по някаква причина свърши. Следователно от всички обиди, които британците можеха да ни нанесат, коленето на млекодайни животни беше най-ужасната. Коленето на крави беше ужасно и само по себе си, а да го виждаш да се случва точно до най-свещената постройка на Джанси… По-добре британците да бяха сринали храма със земята.
Книжарницата, чиято табела в синьо и златно някога ме беше пленила с надписа си: „Книги — на хинди, маратхи, английски“, сега гласеше само: „Книги — на английски“. И накъдето и да се обърнехме, виждахме само британското знаме, плющящо от вятъра. Сякаш британците се бяха обзаложили да проверят на колко места биха могли да качат знаме. То се вееше от покривите на магазините, от балконите на къщите, дори от кладенеца, където жените всяка сутрин вадеха вода.
А когато стигнахме до Рани Махал, имахме чувството, че някой беше взел двореца и беше драпирал ярките му стени в плътен сивкав покров. Отчасти причината се дължеше на времето — слънцето се появяваше много рядко между облаците. Но отчасти беше и от самата градина. Всичко беше голо, като че ли повелителят Ваю — нашият бог на ветровете, беше фокусирал цялата си сила върху моя дом. Дърветата, храстите, цветята бяха напълно лишени от листа. Дом, повторих си аз и за първи път осъзнах, че наричам „дом“ място, различно от Барва Сагар.
Никой не ни чакаше, за да ни посрещне. Бяхме изпратили писмо преди пристигането си, в което описвахме всичко, случило се в Лондон. Може би не беше пристигнало?
Или може би е било посрещнато с твърде болезнено разочарование.
Почувствах се крайно неудобно в обшитото си със скъпи кожи наметало, подарено ми при съвсем различни обстоятелства, затова, когато слязох от коня, го съблякох и го метнах през ръката си. Джалкари и войниците сториха същото. Стражът пред портите се поклони много ниско, преди да ни пусне вътре, но коридорите на двореца тънеха в гробно мълчание.
Изкачихме се по стълбището. И там, в Дурбар хол, зърнахме не кого да е, а Азимулах хан — последният човек, когото очаквахме да видим, както и първият човек, когото най-силно не желаехме да видим. До него имаше още един мъж, за когото предположих, че е Нана Сахеб. Рани беше облечена в млечносиня ангарка от мачкан шифон, обшита със заешки кожички по деколтето и маншетите. Изглеждаше абсолютно царствено, седнала върху сребърната възглавница пред тях. В мига, в който ни зърна обаче, тя скочи и извика: