В черно като полунощ [bg]

Сънува огън. Отново. И някой я наблюдаваше. Чувстваше го. Не бяха козите. Някой я наблюдаваше отвътре в главата ѝ. Но не с лоши очи. Някой се грижеше за нея. А в съня ѝ огънят бушуваше и една тъмна фигура разтвори пламъците, сякаш бяха завеса. И ето го заека, седнал до тъмната фигура, сякаш ѝ беше домашен любимец. Той погледна Тифани и скочи в огъня. И тя разбра.

Някой чукаше на вратата. Тифани внезапно се събуди.

— Кой е?

Глас от другата страна на тежката врата попита:

— Какъв звук издава забравата?

Тя почти не се замисли:

— Звукът на вятъра сред сухи треви в жарък слънчев ден.

— Да, май е така — съгласи се гласът на Престън иззад вратата. — Ще премина направо към въпроса, госпожице. Долу е пълно с хора. Струва ми се, че имат нужда от вещицата си.

Поглеждайки през тесния прозорец на замъка, Тифани си помисли, че денят е хубав за погребение. В подобни дни не бива да е дъждовно, защото всички много униваха. Тя се опитваше да не унива на погребения. Човек се ражда, живее и умира. Става просто спомен. Също както след лятото идва зимата. В това няма нищо лошо. Имаше сълзи, разбира се, но за тези, които остават на този свят. Онези, които си бяха отишли от него, нямаха нужда от тях.

Слугите бяха на крак от ранни зори и в голямата зала вече бяха изнесени дълги маси със закуска за всички желаещи. Това беше традиция. Бедни или богати, господа или дами, заупокойната закуска беше за всички и от уважение към стария барон, а също и от уважение към добрата храна залата вече се пълнеше. Дукесата също беше там, цялата в черно — по-черно от всяко черно, зървано някога от Тифани. Направо блестеше. Черните одежди на средностатистическата вещица обикновено бяха черни само на теория. На практика редовно бяха доста прашасали, често с кръпки в областта на коленете и донякъде изтъркани по подгъва и, разбира се, почти протрити от честото пране. Бяха си това, което са — работни дрехи. Човек не можеше да си представи дукесата да изражда бебе в подобно облекло… Тифани примига. Можеше да си я представи. Ако се налагаше, дукесата наистина щеше да го направи. Щеше да крещи и да мърмори, и да юрка хората напред-назад, но щеше да го направи. Беше от този тип жени.

Тифани отново примига. Чувстваше ума си кристално ясен. Светът изглеждаше разбираем, но доста крехък, сякаш можеше да се строши като огледално кълбо.

— Добро утро, госпожице! — Това беше Ембър, а зад нея стояха и двамата ѝ родители. Господин Низки имаше спретнато овчи вид, при това с доста плахо изражение. Явно не знаеше какво да каже. Нито пък Тифани.

На главния вход настъпи раздвижване. Роланд се завтече натам и се върна с ланкърския крал Верънс и Маграт, кралицата. Тифани вече ги беше срещала. Трудно е да не ги срещне човек в Ланкър, защото беше много малко кралство. Даже още по-малко, тъй като там живееше и Баба Вихронрав.

Която сега се оказа тук, точно тук и сега, застанала зад кралската двойка с Ейти32 през раменете като шал, а току зад нея се провикна гръмко веселяшки глас: