Вълкът през зимата [bg]

Ушите го боляха. Слухът му бе увреден при експлозията, която уби жената и унищожи архивите му, и сега имаше непрекъснато и пронизително пищене в ушите. Увредени бяха и някои от нервите на крайниците му, което предизвикваше спазми в краката, когато се мъчеше да заспи, а пръстите на ръцете му се сгърчваха и сковаваха, когато пишеше - на ръка или на клавиатурата - твърде дълго. Състоянието му посте -пенно се подобряваше, но беше принуден да се справя без необходимите физиотерапия и консултации с лекар, защото Колекционера се опасяваше, че ако се покаже, детективът може да се изсипе на главите им.

„Нека дойде - мислеше си Елдрич в най-тежките моменти, когато лежеше нощем буден и едва ли не чувстваше как мускулите на краката му започват да се късат от мъчителните спазми или пък пръстите му се сгърчваха толкова силно, че очакваше костите да пробият кожата. - Нека дойде и нека най-сетне сложим край на всичко това.“ Но успяваше някак да си открадне достатъчно сън, за да може да продължи, и всеки ден се опитваше да убеди сам себе си, че забелязва облекчение на страданията: по-големи промеждутъци между появите на спазмите на краката - както дете, което брои секундите между гръмотевиците, за да се успокои, че бурята отминава; малко по-добър контрол над пръстите - като пациент с трансплантация, който се учи да си служи с нов крайник; и лек спад в силата на пищенето в ушите - надежда, че лудостта може да бъде държана на разстояние.

Колекционера му бе инсталирал няколко много сигурни пощенски кутии за имейли, с петстепенна проверка и забрана на всякакъв външен достъп. Контакти по телефона не се допускаха - твърде лесно бе да се проследят, - но Елдрич все пак имаше своите информатори и бе важно да остане във връзка с тях. Отвори първата от пощенските кутии. В нея имаше само едно съобщение. То гласеше: В СЛУЧАЙ ЧЕ НЕ СИ ГЛЕДАЛ ТОВА и беше само от преди час. Съдържаше линк към репортаж от новините.